, последен

Беше с преобладаващо австро-унгарско участие. Откриха го Виктор Хорват и Светла Кьосева – поет и преводачка, унгарец  и българка. „Моят танк“  – книгата, която представиха, не се приема еднозначно. Реакциите към романа са на двата полюса – едни се дразнят, други се смеят. Дразнят се хората с носталгия по комунизма, които усещат, че има нещо не съвсем точно в патетичния  тон, смеят се тези, които усещат иронията в него. „Моят танк“ връща историята в 1968г. и чешките събития. През погледа на един млад човек Москва и Кремъл са едва ли не покривът на света, еманация на всичко най-велико. Като преводач на Янош Кадър героят попада в компанията на вождовете от социалистическия лагер. И тогава започва шоуто. Лексиката на партийните ръководители от страните на соца ни връща във времето на клишетата, на шаблона и нежеланието на хората да говорят за лошите страни или случки в живота. От фасадна гледна точка той, животът, е повече от хубав. Виктор Хорват нарича този език вестникарски и признава, че е черпил слово с пълни шепи от старите вестници, които са му помогнали изключително много. Авторът като преводач и преводачът като автор е тема, която живо интересува хората, които правят достъпна чуждестранната литература. В този смисъл Светла Кьосева е извадила сто процента иронията на възхитения млад герой и лексиката на всеки един от партийните и държавни ръководители.

Тази година австриецът Петер Хандке взе Нобеловата награда за литература. Нищо нереално няма един ден алпийската държава отново да се пребори за нея и тогава носителят ѝ да се казва Елиас Хиршл. Роден през 1994, още ненавършил 25 години, той има мъдростта на човек, поживял на земята два пъти по толкова. До сега е издал 4  романа. Докато навърши четвърт  век, което е скоро, смята да издаде още един. Но не количеството е важно. Важно е прозрението за неща, които някои хора осенява късно, други никога. Мъдростта на Елиас Хиршл е  негова природа. Богатството на езика му идва от четенето. Чете австрийски автори, но все по-често се обръща към световните. Колкото до словесната еквилибристика на автора, предлагам пример от романа“Сто черни шевни машини“:

„Това е връзка, която човек не може да управлява, а бива управляван от нея. Това не е връзка, която двама души поддържат, а която е застанала между тези двама души. Тя води до там, че двете страни престават да се обичат, а в името на любовта започват да се мразят“. Cool, нали?!

В друга, доста различна стилистика, бешес ледващото австрийско четене. Софи Райер е многостранен талант с интереси в белетристиката и поезията, театъра и музиката. „Веза“ е роман в процес на писане, в който всичко е работно. Работно е и заглавието. Веза е първата съпруга на Елиас Канети. Тя е писателка, автор е на два романа, също и на разкази, но винаги остава в сянката на бъдещия Нобелов лауреат. За неговите изневери и любовни похождения се носят легенди. Твърди се, че бракът им е бил по сметка с цел да напуснат Австрия, която започва да преследва евреите след началото на Втората световна война. Истинското име на Веза е Венециана Калдерон. Софи Райер предложи на публиката текта в частта за раждането на Венециана и любовта,  с която я посрещат родителите ѝ.   А Софи Райер е човек-работохолик, който, когато му омръзне нещо, веднага сменя жанра. Най-често с лирика…

И така, дойде часът за точката на фестивала. Постави я „Нова социална поезия“. Професор Владимир Сабоурин е събрал гените на две националности и тази нестандартност по произход няма начин да не е повлияла на нестандартността му като творец. Дебютната му книга е от 90-те години на миналия век и се казва „Sex shop“. През годините издава още, предимно поетически. Преводът е другата му страст, а преводаческата му любов се казва Бертолт Брехт. Автор, който в ученическите си години е смятал за скучен. Преоткрива го един ден в бибилиотеката на новооткрития „Гьоте институт“, за да се влюби в него завинаги. През 2016 година създава движението „Нова социална поезия“, която няма нищо общо със старата и номенклатурна по времето на социализма. Заедно с поетесата и мултимедиен дизайнер Ваня Вълкова представиха своя „Манифест на новата социална поезия“. Възгледите на новите социални поети за красивото са, че то само продава, а грозното е автентично и вярно. И нека никой да не се заблуждава, че сегашната социална поезия е фокусирана върху бедността и неволите на хората. Посланията ѝ са съвсем различни и който се интересува, може да потърси на първо време едноименното списание, а после да се изкачи по-нагоре с книгите.

Това беше всичко от 12-тия Международен литературен фестивал. Довиждане до догодина по същото време!

https://www.facebook.com/elias.canetti/posts/10212025591115451