Меранпур и Тулсидас маркират разликата между живота и оцеляването, между вегетиране на ръба на бездната и еднa достойна подредба на собственото съществуване. Меранпур и Тулсидас са две села, които са били наводнени и върху руините на катастрофата са издигнали съвсем различни неща.
Тулсидас е село с различни вероизповедания, в което религиозните общности живеят разделено. Мнозинството са хиндуисти, нещо характерно за южната пакистанска провинция Синд. Колибите са направени от кирпич по традиционен начин на градеж, пътищата между тях нямат настилка. Благосъстоянието се проявява в това, да притежаваш мотоциклет
или рикша, всяка друга собственост е жизнено необходима.
С изключение на гривните. Жените носят безброй от тях, бели, розови, тюркоазени. Заедно с многоцветните традиционни женски дрехи сàри, създаващи великолепие, което почти карнавално се противопоставя на мизерията. Жените седят на групички от десетина под сламен покрив, надигат глас, първо тази, която очевидно е свикнала да говори първа, по някое време се присъединяват и по-свенливите…
Жените работят здраво, по-здраво дори от мъжете, и носят по-голяма отговорност. Трепят се от работа на нивите, които не са техни, за по сто рупии на ден, косят трева, събират реколтата от зеленото чили, пръскат с пестициди, поливат посевите и след залез слънце се грижат за собствената си малка градинка, преди да сготвят вечерята. Ден след ден. На следващата сутрин стават в четири сутринта, приключват с домакинската работа, полагат грижи за децата си, след което си вземат храна за полето, малко ориз и зеленчуци, няколко картофа с чили и лук, чапати, ласи4. Жените се запъват при изброяването, усеща се, че биха искали да назоват още някои неща, за да не изглеждат толкова бедни, но нищо повече не им хрумва.
Който работи на полето, от време на време бива ухапан от отровни змии. Често се разболяват от денга треска и малария. Пестицидите предизвикват обриви, затруднено дишане. В държавната аптека, която е на четири километра, те могат да получат някакво
4 чапати – вид тънък индийски хляб, пърленка, приготвена от пшеничено брашно без мая. ласи – индийски айрян от района на Пенджаб. (бел. прев.)
лекарство, което в момента е налично. Плащат хиляда рупии за консултации и хапчета, триста за транспорт, лечението на малария струва до пет хиляди рупии. Те просто не могат да си позволят болестите, които ги сполетяват.
Парите, които не им достигат, те вземат назаем от заминдара, едрия земевладелец – ако той не отхвърли молбата им. Във всеки случай той настоява за прекомерно високи лихвени проценти. Или се налага да заколят коза. Дори да е единствената им. Феодалните структури са всемогъщи. Без значение в каква посока скача разговорът, една от жените все подчертава (мъжете се въздържат) пълната зависимост от някой заминдар, на когото не принадлежи само земята, а и животните, за които те се грижат за няколко монети. Първоначалната свенливост отстъпва място на словесен порой, вик на хора, които имат малко опции в живота, а възможните изходи мигновено за тях са изчерпани.
„Искаме да се освободим от заминдара. Нужни са ни други източници на доходи. Всеки ден липсва нещо. Има хляб, но няма масло, има зеленчуци, но няма олио. Животът ни винаги е болка. Ние нямаме власт.“
Нямат и права. Милостта на заминдара е единствен закон. В поземлените регистри, в официалните изследвания и проучвания селото не е включено в никакъв списък, то не съществува. Жените с разноцветни гривни са призраци, които силно настояват да бъдат признати за човешки същества. Преди години заминдарът се опитал да ги изгони и щял да успее (съседните села били обезлюдени), ако не бяха оказали обща съпротива отвъд всички религиозни
граници. Това ги направило видими, включително за синдикалистите от Карачи, които, позовавайки се на Закон от 2013 г., междувременно им помогнали да основат профсъюз на селските работници. Някой от по-младото поколение може да прочете брошурите му, които им се носят от големия град. Във всяко семейство има поне един грамотен. Профсъюзът на селските работници винаги се грижи за това, да им се плаща веднъж седмично, например когато берат памука (за обичайните 20 килограма ежедневен добив това са 150 рупии, около едно евро), а не както по-рано едва в края на сезона.
Всяка катастрофа е екстремна, най-често внезапно събитие. Като първа реакция катастрофата трябва да бъде овладяна, да бъде възстановена определена „нормалност“ чрез снабдяване с основни храни, с одеяла, палатки и посуда, чрез задоволяване на първични нужди, между които с особена важност и осигуряване на хигиена. Класическата помощ за оцеляване разбира своята намеса като привидно неутрална, поради което тя съзнателно изключва рамковите условия и социалните взаимоотношения, като реагира само на острата нужда. В това се състои задачата на организации като тази за техническа помощ. Те изграждат подвижни пречиствателни станции, след това отново си тръгват. Такава спешна помощ е едно малко чудо по отношение на комуникацията и логистиката. Можем само да се удивляваме с каква достойна за възхищение ефективност се действа, когато ножът опре до кокала. В спешни случаи са възможни много неща, които в ежедневието изглеждат непостижими.
В случая със село Тулсидас нещата са се разиграли по следния начин: при наводнението през 2010 година
всички избягали в едно училище, което било построено на едно възвишение, под тях селото, което не било вписано в нито една официална карта, потънало в пороя. Те получили питейна вода и храна, изразходвали скромните си запаси. Издържали при трудните условия във временните си убежища за няколко седмици, докато водата се оттеглила, и те могли да се върнат. В нищото. Ставало дума за оцеляване. В тази ситуация спешната помощ осигурява най-необходимото. Например жителите на Тулсидас получили соларни лампи, които работели перфектно, но неминуемо един ден ще се счупят. Те са необходими и добре дошли. Помогнали са на хората от Тулсидас отново да закърпят предишния им труден и оскъден живот. Но старият им живот бил само едно прекомерно очакване поради чист недоимък. Хората от Тулсидас успешно се завърнали към трайната криза.
В това се състои проблемът със спешната помощ в бедните региони. Взаимовръзката между бедствие и криза обикновено се игнорира, поради което рядко се случва доставянето на спешно необходима помощ да доведе до устойчива промяна. Поради интензивността на кризите (бедност, болест, липса на образование) катастрофата не се преодолява или бива направена невъзможна в бъдеще, а в най-лошия случай тя се трансформира в продължителна катастрофа.
Село Меранпур на свой ред успяло да се справи с кризата. Още когато влизате в него и спрете пред Community Hall, една открита заседателна зала, не само забелязвате разликата – по-доброто облекло, по-здравите лица, по-стабилните постройки, – можете да я почувствате веднага. Хората поздравяват с достойнство, изправени и горди. Със самосъзнанието на хора,
които не са поробени. Зашеметяваща разлика в сравнение с отдалеченото на няколко десетки километра село Тулсидас. След наводнението хората от Меранпур също се върнали в едно разрушено село, само че имали късмета да бъдат придружени от партньор при реконструкцията, който разбира спешната помощ по друг начин: пакистанската организация HANDS. В селото възникнали нови пространства, не само сграда за училище, работилница и общинска мелница, а и образно казано, открити пространства за самоорганизация, за образование, за нарастващи доходи посредством рикши и добитък.
Шивачеството е добър пример. Седем жени шият в цех преди всичко скъпо струващи одежди за сватби, бродирайки и украсявайки около двайсет тоалета на ръка всеки ден. Те работят по няколко часа на ден и печелят допълнително около петдесет евро на месец, което в страна като Пакистан е значителна сума. HANDS организирали обучението и финансирали шевните машини, за всичко останало около поръчките, процеса на шиенето и разпределянето на работата жените се грижат сами.
Разликата между двете села е в това, че в Меранпур катастрофата се е възприела като конкретен повод да се изкорени кризата из основи, да се преодолее – поне отчасти – структурното насилие. Средствата за подкрепа били събрани и фокусирани около това, да се постави ново начало. Междувременно къщите били завършени, нивите обработени, основното училище било възстановено и е в здравата ръка на учители, броят на козите и кравите расте. „Щом жители на други села дойдат тук – обяснява Мустафа, един от сътрудниците на HANDS, – мислят, че са попаднали в рая.“ Как може да се постигне това? Чрез процес на възстановяване от интегрирани мерки, които позволяват благоденствието на селото в дългосрочен план: жилища, доходи, здравеопазване, образование. И всичко това не е спуснато от горе, а е проектирано от самата общност и е подкрепено от външни участници. „Днес – казва една стара жена с набръчкани ръце – сме по-добре, отколкото преди наводнението.“
Философията на HANDS е да тематизират принципните проблеми. Тъй като днес е важно тези разсъждения да бъдат излети в ключови думи и съкращения, концепцията се нарича LRRD: linking relief, rehabilitation and development. Като продължение. С други думи, структурно променяща помощ (девизът на урду гласи: Hath me hath do, HANDS ka sath do – „Едната ръка помага на другата, HANDS помагат на всички“ ).
„При всяка една катастрофа – казва Мустафа, – маргинализираните представляват най-голямата група жертви. Какъв е смисълът от тази помощ, питаме се, ако нищо не се променя в тази основна маргинализация на хората? Разбира се, че има нужда от спешна помощ, навсякъде имаме складове със стоки от първа необходимост, с водни резервоари, пълни с хиляди литри вода, която може да бъде раздадена в случай на бедствие. Но подходът, който ние пропагандираме, е цялостен. Със спешната помощ вече започва процесът на преобразуващото ново начало. Това от време на време действително се изисква, но все още доминира специализираната помощ.“
Може би организацията HANDS е разработила този подход, защото самата тя възниква в невзрачно село сред провинцията, основана е като местна инициатива от лекар и някои от неговите приятели. А до ден-днешен тя все още се финансира преди всичко с дарения от страната. Уважаваната автономия на селяните се свързва с решително отстояваната независимост на спонсорите.
На връщане към Карачи по магистралата многото дупки по пътя показват колко прехвалено е китайско-пакистанското партньорство, минаваме покрай огромни жилищни комплекси, субсидирани апартаменти и бунгала за офицери на пакистанската армия. Армията управлява банки и строителни компании. Ръката, която взима, ръката, която дава. Армията е навсякъде.
Извънредно голям билборд подканя: Live the Dream („Изживей мечтата”).