…по повод номинацията на романа ОПИТЪТ
за литературната награда Елиас Канети

Дъхът на Европа … Не духът, а дъхът. Дишането е жизнена функция.
Европейската литература диша с хуманизма, интелектуалната си
дълбочина, светската си дързост и меланхолията си (хепи ендът не е
задължителен, тъгата е по-красива и по-истинска.)
Много ме зарадва номинацията за наградата Елиас Канети, защото точно
тази награда съответства на духа на моите опити. Номинацията говори за
разчитане, вкл. метатекстово, на книгата. Ще се опитам да защитя тези
гръмки твърдения с някои паралели между света на Канети и този на
Опитът. Държа да отбележа, че доразвих писмено наблюденията си,
маркирани на представянето на книгата в рамките на фестивала, по покана
на организаторите, че размислите по-долу са напълно субективни и нямат
никакви теоретични претенции, нито целят да влияят на решението на
журито.

Крайдунавският град
Дунава е мостът между култури. Крайдунавският град – Лом или Русе – е
особен топос, с театрото, читалището, пристанището, с виенските мебели и
мода, с интелигенцията и търговците си, с малките хора, трогателни и
тъжни, смешни и забавни в своя бит, но големи, романтични и трагични със
своя порив към красивото, доброто и любовта. И това, между впрочем, е
свързващо звено между Канети, Вечерна сватба на Иван Станков, също
номинирана книга, и моя Опит. Тук искам да спомена и писателя Емил
Андреев, чиито най-хубави страници са посветени на Лом, макар че той го
съзерцава от по-мъжка или историческа гледна точка.

Европа и светът
Османска империя, Княжество България, Русчук, Манчестър, Лондон, Цюрих,
Лозана, Виена, Берлин, Франкфурт, семейна история, световни войни,
философски и естетически школи … Животът на Канети е една картография
и биография на Европа на 20 век. Не на Европата на Чичовците или на Бай
Ганьо.

Моят опит, който е личен, родов, поколенчески, национален, европейски, че
и общочовешки, покрива темпорално точно век от историята на същата
Европа (независимо дали го мерим от Първата световна война, сираците и
Септемврийското въстание до наши дни или от Априлското въстание до
смъртта на Хайдегер.) Биографиите и паметта на героите обхващат
въстания и войни, селски бит, комунизъм и капитализъм, Европейски съюз,
тероризъм и социални движения, постоянния икономически ръст, научно-
технически прогрес, затоплянето на климата, философски и научни тези и
литература, много литература… Читателят пътува от Лом, през Пловдив,
София и едно село на брега на р. Марица, до Франкфурт, Брюксел, Лондон,
Париж. Подобно на Канети, който е искал да научи всичко, което Човекът е
сътворил и открил, Опитът пренася читателя от Големия взрив до Големия
срив. Едно от най-често срещаните определения за Канети е че е
космополитен. Прочетох не веднъж същото за моя опит, с което обичам да
се шегувам, че наистина кара читателя да политне в Космоса.

От къде сте?
Биографията и творчеството на Канети проблематизират понятията дом,
родина, изгнание, свое и чуждо, и завръщането. Канети е изгнаник по
рождение, по дефиниция, един вечен изгнаник. Но изгнанието предполага
дом, родина, център, от които си прокуден. А такива в биографията му няма,
или по-скоро има няколко.
Канети получава Нобеловата награда като британски гражданин. Но той
пише на немски. Припознаван е като австрийски, еврейски, даже български,
или като европейски немскоезичен писател. На церемонията по
награждаването в Стокхолм той слага табелка пред себе си, на която пише
„Русчук“ като място на произход и представлявана страна.
Реалната ми биография и моят Опит проблематизират същите категории.
Понятието за дом в глобалния свят е атомизирано до личното и семейно
пространство, един цепелин, който може да кацне навсякъде по света. В
случая е кацнал в Брюксел, който е минимодел на глобалното никъде. И
същевременно героите и разказвачът обитават европейското културно и
научно пространство, и особено немскоезичната и българската „стая“.
Опитът ми показва как националната принадлежност, основаваща се на
национална история и митологии, избледнява като самоидентификация и
белег на съзнанието. Децата ни – следващото поколение, са вече съвсем
чужди на митологии, патриотизми и страсти с национален знаменател (ако
не и на страстите изобщо.)

В своеобразната си поетика питам дали рожденото място, произходът,
семейството и биографията, или езикът, тематиката и жанрът дават
основание за все по-безпредметното припознаване и зачисляване на даден
автор в редиците на някакъв национален литературен канон.
Разбира се, всичко това има и съвсем прагматични аспекти. Опитът излезе
в петък, 13-ти март, 2020. Аз трябваше да компенсирам не само затворените
книжарници, но и случайното си местожителство в една случайна чужда
държава, 18-годишното си мълчание след първата си книга, това, че бях
напълно непозната в България и на всичкото отгоре и това, че Опитът ми е
много далеч от българския литературен канон, от подготовката и
очакванията на читатели и критика.
Канети никога не се завръща в Русе. Той, за разлика от мен с моя Лом, е
знаел, че Русчук не съществува вече, знаел е за уникалното единството на
хронос, топос и Аза, т.е. човешкото съзнание в хронотопа. В една глава на
Опитът, активизираща темата за завръщането през Димчо Дебелянов,
разказвам за моето измамно завръщане в Лом. Завръщането е невъзможно,
защото параметрите в „квантовата“ конфигурация – време, място и съзнание,
никога няма да бъдат същите.
„От къде сте“ е един особено труден за мен въпрос (който ми се задава в
същата глава за завръщането.) Ако трябва да поставя табелка пред себе си,
най-вероятно на нея ще трябва да пише Лом, България, Европа, Земята,
Млечния път.

Езикът
Освен единството на хронос, топос и аза, намирам сходство с Канети в още
един метатекстов пласт – единство на топос и логос. Канети при-своява,
интериоризира топосите чрез езика. Той пребивава, не просто физически, а
интелектуално и културно на много места чрез езиците, които владее. Моят
опит отделя специално място на многоезичието и този тип възприятие и у-
свояване на чуждото.
Канети е владеел ладино, български, немски, английски, френски и, разбира
се, латински. Моят опит се развива сред 7-8 езика, няколко от които аз
изобщо не разбирам. Аз (се) питам дали езикът, и литературата на този
език, формират мисленето (спомнете си историята с кукления театър) и дали
има неизразимо на друг език съдържание, които е положено в основите на
съзнанието ни.

Чуждите езици ми помагат да ровя в коренищата на българския и да вадя
позабравени негови компетенции (по уместната бележка на Андрей
Захариев.)
Канети е немскоезичен, но не немски автор. Изборът на немския е
съзнателен, това не е език по произход, не е и точно майчин език, ако се
придържаме към традиционните дефиниции. Немският е езикът на
европейския интелектуален елит от първата половина на ХХ век. Аз
разсъждавам за отмирането на понятието майчин или матерен език, или за
крайното стесняване на смисъла на това понятие до буквално значение –
езикът, който се говори само с майката, не езикът на който научаваш за
света, на който се случваш като човек и в който приютяваш съзнанието си.
С избледняването на националната идентификация, езикът вече не
функционира като национален белег, а като приобщеност и принадлежност –
не толкова към съответната нация и държава, а към живия и интерактивен
архив на дадена култура, към всички онези, които са били (по Хайдегер) на
този език преди мен.
Канети отдава почит на Гьоте докато Луфтвафе сипе бомби през Втората
световна война. Струва ми се, че ние, българите, сме в сходна ситуация по
отношение на руския днес. Това е някакво духовно оцеляване в културата и
езика – на субекта, но и на въпросната нация, носител на езика. Аз не крия
разочарованието си от българската социална действителност и политически
живот, но българският език остава моята единствена родина. Книгата ми е
почит към българския език, едно гигантско упражнение по български език,
своеобразен пътеводител из основни интонации, кодове и теми в
българската литература, диалог с тези, които са били преди мен на
български. Изследвам и паметта на езика.
От една наглед невинна случка Канети създава голяма метафора, която
дава и заглавието на най-важния том от автобиографията му. Езикът трябва
да бъде спасен, за да разказва, свидетелства и спасява от забвението на
смъртта. Аз надграждам мотива за спасяването на езика. Естественият език
е практически безкраен, а като се добавят и изразните средства на
литературата, получаваме необятна вселена, съвсем съответна на
човешкото съзнание. Естественият език, обаче, умира, бивайки редуциран
до все по-семпли и прагматично комуникативни (не експресивни или
наративни) форми, отразяващи все по-плиткото ни съзнание, затъпяващите
ни модели на щастие тук и сега и океана от информация и визуалност, залял
словесността. Този все по-прост език все по-гладко се превежда от умните
ни машини, които обаче угасват при най-невинното сравнение, да не
говорим за метафора. Словото е често непреводимо, камо ли от машини.

Машините не само превеждат, но и съставят нашия изказ и нашите текстове.
В моя опит, литературата е не само памет и архив на културата, но и на
езика, а писането е спасяване на езика.
За българския всичко това важи с двойна сила. Това е малък, екзотичен
език, в смисъл на употреба. Образованите и четящи българи масово
емигрираха. В чужбина, единствената причина да съхранят и предадат езика
на децата си, е духовна, не прагматична. Опростачването „на място“ (в
медиите, в публичната реч) е тъжна реалност. В своя поздрав до
емигрантите по случай 24 май ги призовавам да съхранят тази иначе
клиширана родина в сърцата си и да не позволяват родната стряха на езика
да залинее и да се срути.
Казвам, че книгата по концептуални съображения е написана на български
(което е мистификационно – в действителност аз НЕ мога да напиша такава
книга на английски или френски, защото само на един език съм и това е
българският.) Читателите на моя Опит трябва да се гордеят с българския –
в смисъл, че езикът ни може да „изнесе“ такова съдържание, във всички
литературни и нелитературни жанрове и стилове. Българският е екзотичен
език, но българинът е и екзистенциален Човек, не е само
народопсихологически и исторически типаж.
В книгата има и една много игрова нишка по отношение на немския, която е
още един мост към света на Канети. Аз, славянката, съм няма, на немски, не
немците. Няколко ключови персонажи са немци. Всички цитирани философи
и композитори, плюс най-големият учен, са немскоезични. Въпреки мощната
френска школа във феминизма, художничката, чиято картина обговарям в
текста и използвам на корицата, също е германка.

Смъртта
Канети е известен с бунта си срещу смъртта. Писателят дори търси
причината за злото у човека в неговата смъртност. Той мрази смъртта и
копнее за дълъг живот (300 години по-точно), но не за да се радва на
„хубавия живот“ (по Киркегор) във вечна младост, а за да научи всичко, което
човекът е открил и сътворил, и за да преживее и усети целия човешки опит.
Според Канети умът и съзнанието на човека опровергават смъртта, защото
те са по-реални от тялото и биологията. В съзнанието и паметта на човека,
нищо не се изгубва и нищо не умира. Писателят е този, който трябва да го
обезсмърти в текст. Единствено възможното безсмъртие – за персонажи и
автор – е в логоса.
Смъртта е основна тема в моя литературен Опит, защото смъртта и
съзнанието за нея са фундамент на човешкия ни екзистенциален опит.

Смъртта е черната дупка на съзнанието ни и на битието, границата на
човешкия хоризонт. Осъзнаването на смъртта, времето и хаоса
(случайността), както и любовта и изкуството (естетическия нагон) ни
дефинират като човешки същества.
В книгата ми смъртта е представена от много гледни точки – на науката,
религията, философията, литературата, изобразителното изкуство, както и
интимно, във фронтален сблъсък, в съвсем буквален смисъл, като смъртта
на Другия. Смъртта и нейният предизвестен unhappy end рамкират
композиционно книгата. Романът започва с траурния марш на Бетовен и
завършва с неговата Ода на радостта, като емоционалното и идейно
движение е точно противоположно – от безсмъртието на детството, от
комичното, към смъртта и трагичното. Но нито комичното е само комично,
нито трагичното само трагично. Има още една, „вътрешна“ рамка – от
самонадеяната литературна мистификация (разработваща постмодерната
тема за смъртта на автора) до трагична истинност на реалната смърт.
Романът разказва за смъртта на отделния човек и на цялото човечество.

Детството и света на възрастните
В света на Канети детството е не просто невинна възраст, а битийно
състояние, хронотоп, формиращ човешкото. Спасеният език разказва за
дете, което преживява в Русчук същностните елементи на човешкия опит,
смислите на това, което ще му се случи по-късно.
65-70 години по-късно, едно друго дете, в един друг крайдунавски град, ще
открие т.нар. „фундаментална проблематика“, с други думи – смъртта,
трансцедентното, езика, музиката. Лом е началото на личната Вселена и
изворът на „фундаменталната проблематика“, както не съвсем шеговито
отбелязвам
Детството е и убежище от прагматичния, икономически свят на възрастните,
основан на властта и притежанието. Детето в света на Канети не желае да
пораства и да става съучастник в света на възрастните. Писателят
проблематизира ценностите на капиталистическото общество – постоянния
икономически растеж, производството и консумирането, за сметка на
интелекта, индивида, познанието, креативността.
Опитът започва и завършва с детето, каквото някои оставаме завинаги.
Основополагаща за романа е опозицията между това да имаш и да бъдеш.
От комунизма на детството се преминава в капиталистическия свят на
възрастните, в който мислещият и пишещ човек не желае да съучаства.
Човешкото съзнание не се променя, противно на аксиомите на Маркс.

Проекцията в бъдещето, обаче, показва, че преди да бъдем битийно, първо
трябва да ни бъде изобщо, т.е. да оцелеем, и че оцеляването ще зависи от
имането, т.е. от ресурсите и материалната база, създадени именно от
капитализма. Понеже оцеляването замества императива да имаш повече, то
решава и фундаменталния проблем на капитализма, а именно
разпределението на „имането.“ Парадоксално (и иронично) колелото на
историята все пак стига до комунизма, но не през братоубийствени
революции и игри на властта. Но оцеляването има жестока цена – за
човешкото и за човечеството.

Паметта
С Канети споделяме много общи идеи по отношение на трите конструкта –
история, минало и памет.
Критиката справедливо отбеляза, че това триединство е основна тема в
книгата ми (подобно на опуса на Мария Степанова.)
Победителите и писателите пишат голямата история и националните
митологии. Личните истории на малкия човек, независимо от коя страна на
победата се намира, и далеч не само историите, разказани от писателите,
това е миналото. Интимни истории в нечие интимно време.
Не е вярно, че не можем да променим миналото. Според мен, имаме власт
да променяме и измисляме само миналото. Свободни сме от отговорност,
защото всичко вече се е случило, от нас не се очакват решения и действия, с
които измамно се надяваме да променим настояще и бъдеще. Спомнянето
на миналото съдържа друга, по-особена отговорност. Какво и как избираме
да помним, да пре-създадем в писмена или да предадем на децата си, това
аз наричам памет. Паметта е тъканта на човешкия опит. И всеки човек има
такава памет и трябва да остави следа от нея и своя опит, дори това да е в
извънтекстовото поле на официозния корпус (история, литература, религия.)
Миналото и паметта са наративи, разкази, осмисляне и преживяване, не
просто факти. Съществуват конкуриращи се наративи – личен, интимен и
колективен (в различни конфигурации – на семейството, общността, нацията,
поколението, класата, естетическата школа.)
Паметта е и разправа или справяне с миналото. Немският разполага даже
със специална дума за това – Vergangenheitsbewältigung.

Науката
Канети е доктор по химия. Макар че никога не практикува специалността си,
самият избор на образование и годините посветени на науката са мощен

израз на същата жажда да научи всичко, което човекът е измислил и
сътворил. Писателят въстава срещу „житейски-полезното“ учене, защото
интересът му е насочен не към прагматичната, приложна наука, а към
науката като обяснение на света и човека. Този холистичен подход към
човешкия опит се материализира в множествеността и разнообразието на
източниците на познание и идеи в творбите на автора.
Парадоксално на първо поглед, в един художествен текст, какъвто все пак е
Опитът, науката е застъпена много нашироко и издълбоко. Вкарването на
физика и астрономия, генетика, информационни технологии и икономика не
цели образоването на читателя – за това си има научно-популярна
литература, Ted talks и купища занимателни филмчета. Това което ме
занимава е зейналата пропаст между науката и хуманитаристиката.
Религията даваше всичко наведнъж – наука, естетика, етика, смисъл,
безсмъртие. Universal survival kit от трансцедентни обещания упования.
Науката детронира религията като обяснение на света и човека и ни даде
друг олтар, от който очакваме нещо отвъд тук и сега. Но съвременната наука
не отговори на фундаменталните въпроси на човека – кой съм, къде съм,
кога съм, защо съм, защо точно аз съм сред хаоса на трилиони други
възможности, какво виждам, какво е времето, какво има във и отвъд черната
дупка на смъртта. С някакъв аутистичен възторг съвременната наука ни
засипва с открития, информация и хипотези, забравяйки напълно човека в
тази картина. Науката не утешава екзистенциалните ни тъги и меланхолии.
Философи, писатели, психолози, от една страна, и физици, астрономи,
математици, лекари, биолози, информатици от друга страна не трябва да се
отричат взаимно (което си е голям световен дебат, между впрочем), а
заедно да градят холистичен и хуманен наратив. Дори и той да е трагичен,
в крайна сметка. В този контекст аз правя смел, може би самонадеян,
литературен и интелектуален опит да свържа науката с философията.

Жанрът и безкрайното писане
Трилогията на Канети е призната за една от най-важните автобиографии на
20 век. В нея се преплитат лично-автобиографичното и отстраненото
наблюдение и свидетелство за епохата. Интимно-автобиографичното е
осмислено като общочовешко. Автобиографията е и доразвиване на
традицията на билдунгс романа. Наративът се движи на границите между
реално-автобиографичното и фикцията, вкл. автофикцията, като във втория
и третия том фикцията и наративът постепенно надделяват над реално-
биографичното.

Канети има особен афинитет и към фрагмента в най-разнообразните му
форми – афоризъм, есеистичен размисъл, портрет-ескиз, кратка история с
поука или открита дилема, просто записано хрумване. Той си води записки с
такива фрагменти до края на живота си, и публикува няколко томчета.
Впрочем част от критиците считат този дял от творчеството му за най-
приносен по отношение на литературния процес на ХХ в. Самият автор
отбелязва, че в писането има нещо безкрайно.
Моят Опит, в първия смисъл на думата – като житейски опит, е иманентно
автобиографичен. Разбира се, романът преосмисля иронично, вкл. с
поредица мистификации, жанровия канон.
Но това е роман и за паралелните истории на отделния човек (далеч не
само героя-разказвач), на Човека изобщо и на човечеството. Онтогенезата и
филогенезата са иронично-трагично активирани. Това е книга и защото
интимно-(авто)биографичното е общочовешко. Освен лайтмотивни образи и
символи и хлабави сюжетни нишки, основното, което държи цялото, и го
държи като роман, е голямата, дълбинната, основната тема на книгата
(дефинирането и границите на човешкото), в която историята на
индивидуалния човек, интимното и (авто)биографичното се преплитат и
отзвучават в историята на Човека изобщо и на човечеството. Книгата
логично завършва с неизбежния край на отделния човек, на Човека и на
човечеството.
Според мен това е то монументалното (по Марин Бодаков) в тази иначе
класическа романова структура, в която се съчетават изповедна проза и
епична отстраненост.
Същевременно това е книга хепънинг – концептуално случваща се (наистина
или мистификационно) пред очите на читателя, разопаковаща
фикционалното, концептуално (или неизбежно) несъвършена, концептуално
недовършена, един продължаващ текст, един принципно безкраен текст,
който само смъртта на разказвача ще прекъсне. Защото случващото се на
Човека, човечеството и пишещия субект, т.е. техният опит, и все по-бързо
променящият се свят са обект на самото художествено изображение.
Защото за мен писането е първо екзистенциален акт, преди да бъде
естетически. Не винаги имаме време за организирането и отливането на
този опит в естетически и жанрово завършен вид. Оттук концептуалната
безкрайност на писането, и на книгата в частност (иронично заявена to be
continued), оттук и концептуалната недоискусуреност и фрагментарност.
Впрочем за фрагментарността изтъквам и други философско-естетически
аргументи в своеобразната си поетика.

и др.
Само ще загатна за още няколко интересни паралела.
У Канети има една дискретна, по-скоро интуитивна антимиметичност. Той
казва , че „[и]стинските писатели срещат своите герои само след, като те
вече са създадени.“ Романът Заслепението обикновено е анализирано в
руслото на Кафка и Борхес. Аз бих добавила и Портретът на Дориан Грей.
Самият Канети споделя, че е бил опустошен от пожара, погълнал 25-те
хиляди книги на проф. Кийн, и че „[т]ази книга не е просто игра, тя е
реалност.“ Интересно би било от тази плоскост да се види моята история
Chaque jour est un roman и постмодерните ми мистификационни игри, които
прерастват в съвсем класически и реални трагедии.
Интересни паралели могат да бъдат прокарани и около ранната загуба на
родител и съпруг, противоречивия образ на родителя (при Канети това е
майката) или бащата, който музицира. Оттук може да се тръгне към разпада
на традиционното семейство и род и как този и други разпади се отразяват
на класическата романова структура.
Канети изпитва едно недоверие към модерното изкуство, което му се струва
лесно, плитко, суетно. В книгата ми има подобни размисли, както и такива за
високите, и като че ли несправедливи, естетически изисквания най-вече към
прозата. Но тук прозира и едно от големите ми разминавания с Канети.
Канети не е постмодерен автор, при него няма ирония, няма вторичност,
няма игра. Монтен го дразни именно с това – с вторично-естетическия пласт,
или с многото позовавания и цитати. А книгата ми, освен всичко друго, е
пост-модерен fan-fiction по Монтен, т.е. мой опит да пиша за всичко, до което
се докосва човешката мисъл и пред което се спира човешкият взор. Подобно
на Монтен аз създавам нов жанр, нещо като пост-модерна тотална
литература, с иронично-травестийни или съвсем почтено възпроизведени
образци на почти всички литературни жанрове.
Другото фундаментално различие между моя свят и този на Канети е това,
че аз съм жена. Но това е много, много дълга тема.