„Незавършен пейзаж – места на памет и забрава”
- Заглавие на презентацията: „Незавършен пейзаж”
- Представящи: Майлин Кордеро Мартинес (CCdH-C, Хавана, Куба), Левенте Немети (OR-ZSE, Унгария, Будапеща)
- Собственик на проекта: Комитет за паметта на Холокоста – в Карибския басейн
- Място на представяне: Дом Канети, бул. Славянски № 12, 7000 Русе
- Дата на представяне: сряда, 10 септември, 18:00 ч.
- Езици: английски и български
Незавършен пейзаж. Места на памет и забрава
В мемоарите си Хорхе Семпрун разказва, че неговият ментор Морис Халбвакс – професор в Колежа на Франция и създател на концепцията за колективната памет, умира в ръцете му в концентрационния лагер Бухенвалд през март 1945 г. След смъртта му именно Семпрун е трябвало да изтрие името на Халбвакс и всички следи от неговата идентичност от централния регистър на Arbeitstatistik, така че от този момент нататък – поне според намерението на бюрократите на смъртта – той не само е бил мъртъв, но и унищожен дори в смъртта си.
Споменът за Холокоста е трудно наследство, наследство, което ни принуждава да се изправим пред някои от най-трудните, най-чувствителните въпроси на човешкото съществуване и най-екстремните житейски ситуации. Това остава вярно, дори когато броят на оцелелите от Холокоста продължава да намалява, а споменът за Холокоста се превръща от жива, активна колективна памет в част от историко-културната памет. С унищожаването на общности и индивиди колективната памет е разрушена и повредена на много места, създавайки дълбока пропаст между изгубеното минало и настоящето. Наред с традиционните еврейски форми на траур и спомен, музейната институция, посветена на съхраняването на документи и спомени – е създадена, за да опази останалите следи и да възстанови паметта.
Равинът Ирвинг Грийнбърг прави паралел между Холокоста и унищожаването на Втория храм, тъй като и двете исторически катастрофи водели до развитието на нови еврейски институции: синагоги в първия случай и музеи на Холокоста във втория.
Независими музеи на Холокоста са открити отделно от еврейските музеи, интерпретирайки Холокоста като европейско събитие и като част от общата история. Сюзан Зонтаг определя този нов тип музей като отделна категория: музей на паметта.
Тази форма на музей е разработена специално, за да представи и почете паметта на унищожените европейски евреи, но по нейн пример са създадени и музеи на паметта, които обработват историята на други съвременни геноциди и предоставят пространство за почитане на жертвите им.
Тези музеи функционират и като мемориали, а една от основните им мисии е съхраняването на паметта и укрепването на принципа „никога да не забравяме“.
В същото време, чрез изложбите в тези музеи, историята на Холокоста преминава от колективната памет в историята, придружена от академичен, критичен дискурс, и навлиза в пространството на идеологическите и историографски дебати – често в контраст с паметта, съхранена от самите жертви.
Въпреки това, споменът за Холокоста в музеите не се ограничава до припомнянето за трагични събития или само до интегрирането на функцията на музея на паметта в институционалните музейни системи.
Включването на паметта за Холокоста в историко-културния и възпоменателен канон, както и силния интерес към изложби по тази тема, непрекъснато предизвиква музеите и културните центрове да се ангажират още повече. Проектът „Незавършен пейзаж – места на спомен и забрава“ представя паметта за Холокоста чрез три творби: едно стихотворение на Дан Пагис и две фотографии. По този начин той създава илюзията за завръщане към миналото, превръщайки далечни и отчуждени обекти в нещо лично и катарзисно: той въвежда посетителя, превръщайки го в квази-свидетел, като същевременно формулира нова концепция за изложбата като практика за борба с антисемитизма.
Майлин Кордеро Мартинес и Левенте Немети
Комитет за паметта на Холокоста – в Карибите
Places of Remembrance and Forgetting
In his memoir, Jorge Semprun recounts that his mentor, Maurice Halbwachs – the professor at the Collège de France and the creator of the concept of collective memory – died in his arms in the Buchenwald concentration camp in March 1945. After his death, it was Semprun himself who had to erase Halbwachs’ name, and all signs of his identity, from the central registry of the Arbeitstatistik, so that from that moment on – at least in the intention of the bureaucrats of death—he was not only dead but also annihilated even in death.
The memory of the Holocaust is a difficult heritage, a legacy that forces us to confront some of the hardest and most sensitive questions of human existence and the most extreme life situations. This remains true even as the number of Holocaust survivors continues to decrease, and Holocaust remembrance shifts from living, active group memory to becoming part of historical-cultural memory. With the destruction of communities and individuals, collective memory was broken and damaged in many places, creating a deep gap between the lost past and the present. Alongside traditional Jewish forms of mourning and remembrance, the institution of the museum-dedicated to preserving documents and memories – has been established to safeguard the remaining traces and reconstruct memory.
Rabbi Irving Greenberg draws a parallel between the Holocaust and the destruction of the Second Temple, as both historical catastrophes led to the development of new Jewish institutions: synagogues in the former case, and Holocaust museums in the latter.
Independent Holocaust museums were opened separately from Jewish museums, interpreting the Holocaust as a European event and as part of general history. Susan Sontag defined this new type of museum as a separate category: the memory museum.
This museum form developed specifically to present and commemorate the destruction of European Jewry, but following its example, memory museums have also been established to process the histories of other modern genocides and to provide a space for mourning their victims.
These museums also function as memorials, with one of their key missions being the preservation of memory and the reinforcement of the principle of never forgetting.
At the same time, through their exhibitions, the history of the Holocaust moves from group memory into history, accompanied by academic, critical discourse, and enters the space of ideological and historiographical debates—often standing in contrast to the memory preserved by the victims themselves.
However, Holocaust remembrance in museums is not limited to the exhibition of tragic events or the integration of the memory museum function into institutional museum systems.
The incorporation of Holocaust memory into the historical-cultural and commemorative canon, and the recurring demand for related exhibitions, continuously challenges museums to engage further. The project Places of Remembrance and Forgetting presents the memory of the Holocaust through three works: one poem by Dan Pagis and two photographs. In doing so, it creates the illusion of a return to the past, transforming distant and alienated objects into something both personal and cathartic: it initiates the visitor, making them a quasi-witness, while also articulating a new exhibition concept as a practice of combating antisemitism.
Maylín Cordero Martinez and Levente Németi
Comité conmemoratívo del Holocausto – en el Caribe
Литература на кладата. Холокостът на книгите
В един стар германски град бе създадено специално издание на „Моята борба“ – книгата на Адолф Хитлер, така наречената „Библия на нацизма“. Облечена в кожата на телета, за които се твърди, че са от най-чистата германска порода. Кожата е обработена с традиционни машини. Майстори, чиято „расова чистота“ е проследена до десет поколения назад, изработват от нея изключително издръжлива пергаментна хартия. Екип от най-добрите графични художници на Райха преписва текста на ръка, използвайки специално произведени мастило и писалки, както и шрифт, одобрен в десетки офиси на Райхсканцеларията.
Междувременно екип от миньори се спуска в стара немска мина, за да извлече руда. В специално проектирана пещ рудата е стопена, за да се създаде корицата на книгата – устойчив на ръжда, закален стоманен лист. След като е изгладена и гравирана със заглавието на книгата, корицата е прикрепена към тома. Тя е трябвало да издържи хиляда години – без ръжда, без пожълтяване – точно както Третия райх на Хитлер трябва да просъществува хилядолетие.
И тогава започват да палят книги. Това се прави по дворовете на всички университети по онова време. Пред Берлинския университет Йозеф Гьобелс изнася реч. Той възхвалява „нов вид героизъм“ – възраждането на артистичната душа на арийския човек, германец до мозъка на костите си.
Докато той говори, студенти и членове на СС хвърлят книги в огъня.
Какво изгарят?
Изгарят произведенията на Толстой и Маяковски, на Волтер, Анатол Франс и Джек Лондон.
И докато Гьобелс продължава речта си, те изгарят и произведенията на най-добрите германски автори: Хайне, Томас Ман, Ремарк, Бертолт Брехт – и, разбира се, Маркс, Енгелс и Ленин.
Книгите на най-великите учени от неарийски произход – Алберт Айнщайн и Зигмунд Фройд – също не са пощадени.
The Holocaust of Books
In an old German town, a special edition of Mein Kampf – Adolf Hitler’s book, the so-called “Bible of Nazism”—was created. It was bound in the skin of what were claimed to be the purest-bred German calves. The leather was processed using traditional machines. Masters, whose “racial purity” had been traced back ten generations, crafted exceptionally durable parchment from it. A team of the Reich’s finest graphic artists then transcribed the text by hand, using specially manufactured ink and pens, and a typeface approved in dozens of offices of the Reich Chancellery.
Meanwhile, a mining team descended into an old German mine to extract ore. In a specially designed furnace, the ore was smelted to create the book’s cover – a rust-proof, hardened steel plate. After being flattened and engraved with the book’s title, the cover was affixed to the volume. It was meant to withstand time for a thousand years – without rust, without yellowing – just as Hitler’s Third Reich was supposed to last for a millennium.
And then they began to burn books. This is what they did in the courtyards of every university at the time. In front of the University of Berlin, Joseph Goebbels gave a speech. He praised a “new kind of heroism” – a rebirth of the artistic soul of the Aryan man, German to the bone.
As he spoke, students and SS men threw books into the fire together.
What did they burn?
They burned the works of Tolstoy and Mayakovsky, of Voltaire, Anatole France, and Jack London.
And as Goebbels continued his speech, they also burned the writings of Germany’s finest authors: Heine, Thomas Mann, Remarque, Bertolt Brecht – and, of course, Marx, Engels, and Lenin.
The books of the greatest scientists of non-Aryan descent – Albert Einstein and Sigmund Freud – weren’t spared either.
Места на памет и забрава
Група мъже стои около яма. Те са относително добре облечени – на средна възраст или по-възрастни, носят сака, някои дори вратовръзки. Двама от тях държат лопати; вероятно те са изкопали ямата, която прилича на окоп. Повечето от тях гледат към камерата. Само един мъж гледа надолу към ямата. Друг отвръща погледа си, избягвайки зрителния контакт. Това е странна картина – непозната, тревожна. Не знаем точно какво виждаме. Защо стоят там? Какво има в ямата, което е толкова важно?
Оригиналната снимка има надпис на идиш: „Погребение на останките на нашите мъченици – няколко кутии сапун RIF“. Надписът само задълбочава объркването. Това е необичайно погребение, което дава възможност за много интерпретации. Защо мъжете носят шапки и каскети на погребението? Лицата им не изразяват скръб, а несигурност. Един стои с ръце зад гърба си. Друг стиска лопатата си. Третият – най-близо до камерата – стои с ръце в джобовете, сякаш не е сигурен какво трябва да прави.
Според придружаващата документация, снимката е направена между 1949 и 1951 г. В Австрия, в бежанския лагер Халайн. Тези съоръжения са били официално известни като лагери за разселени лица или лагери за „разселени лица“. Те са били създадени след войната като временни убежища за бивши затворници, преследвани лица и бежанци – хора, които са оцелели във войната, но нямат къде да се върнат.
Снимката принадлежи на Ева Ганц, родена Ева Вайс през 1939 г. в Будапеща. В следващите години тя и семейството й преживяват типичните за онова време изпитания: баща й е изпратен на принудителен труд, а през 1944 г. младата Ева е изпратена при баба си и дядо си в Чорна. Малко преди депортирането на еврейската общност там, една християнка й помага да се върне в Будапеща. Тя оцелява, използвайки фалшиви документи и криейки се в мазета. Но семейството претърпява огромни загуби: баба й и дядо й са убити в Аушвиц, а баща й умира по време на смъртоносен поход от Маутхаузен през април 1945 г. Майка й се омъжва повторно и през 1949 г. семейството емигрира – първо в Халайн, където доведеният баща на Ева, Елиезер Фридман, заема ръководна длъжност. През 1951 г. се преместват в Канада, а в крайна сметка Ева се установява в Ню Йорк и се омъжва.
Ева Ганц е запазила десетки фотографии от онова време – освен семейни портрети, много от тях изобразяват сцени от ежедневието в лагера за разселени лица: жени с деца, мъже, работещи в тапицерски цех, деца, посещаващи солна мина, чествания на независимостта на Израел. И после тази снимка: погребението на сапуна.
Не знаем кои са мъжете на снимката. Но знаем значението на ритуала. По време на войната се разпространява слух, че нацистите произвеждат сапун от мазнините на убити евреи. След войната това убеждение се разпространява широко. Немският сапун е маркиран с инициалите „RIF“, които мнозина тълкуват като Reines Judenfett – „чиста еврейска мазнина“. Днес знаем, че това не е вярно. RIF всъщност означава Reichstelle für Industrielle Fettversorgung – Държавна служба за промишлено снабдяване с мазнини. Въпреки че в Анатомичния институт в Данциг са проведени някои експерименти с използване на човешки останки за производството на сапун, той никога не е бил произвеждан в промишлен мащаб. Но хората по онова време не знаят това. И в онези ранни следвоенни години много оцелели избират да заровят кутии с RIF сапун.
Унгарската преса също отразява такива събития. През януари 1946 г., например, в Брашов се провежда погребение на сапун, а няколко месеца по-късно в Будапеща е конфискуван сапун на RIF, за да се осигури достойно погребение на жертвите. Подобни гробове на сапун съществуват на много места в Унгария, включително в Обуда и еврейското гробище в Печ. Но явлението не се ограничава само до Европа – паметници, посветени на погребенията на сапун, съществуват и в Израел, Канада, САЩ, Куба, Бразилия и Австралия.
Въпреки че разказът за индустриалното производство на сапун е широко приет в годините след войната, дори се споменава в Нюрнбергските процеси, той бива опроверган. Все пак легендата остава в обществената памет и до днес. Трагично е, че отричащите Холокоста са се хванали за този мит, твърдейки, че ако такава добре известна история се окаже невярна, тогава може би цялата история за Холокоста е измислена.
Истината за легендата за сапуна и погребенията очевидно не опровергава Холокоста, а по- скоро сочи към нещо съвсем друго: огромния мащаб на събитията.
Това ни показва колко малко са знаели хората през онези години. Колко отчаяно са се опитвали да разберат ужасите, на които са били свидетели. Предвид огромния мащаб на нацистките масови убийства и индустриализираната машина зад тях, почти всичко изглежда възможно. Милиони хора са погребани в масови гробове или са превърнати в дим и пепел, а останките им са разпръснати в реки като Висла, без да оставят следа, която близките им да могат да открият.
Погребването на сапун може да е имало и религиозно значение – почитане на мъртвите, съгласно еврейския закон за погребване. Понякога то се превръща в по- широкообхватно обществено събитие – предава ционистки послания или подчертава моралното задължение на новите демократични държави да се съобразят с миналото и да изправят извършителите пред съда. Често то е вградено в мъченичеството, което помага да се поддържа еврейската общностна идентичност, изразявайки невъобразимия мащаб на загубата и достойнството на жертвите.
Това възпоменание има за цел да говори за много неща. То разглежда как поредицата от събития, които днес наричаме Холокост, е била представяна през последните осем десетилетия. То също така има за цел да проучи различните начини, по които хора от различни епохи са реагирали и реагират на тази травма.
Централната тема на възпоменанието е отсъствието. Отсъствието, което се проявява в безбройни форми през последните 80 години: отсъствието на онези, които някога са живели, а след това са били убити, депортирани или са умрели в концентрационни лагери. Отсъствието, което продължава да живее в оцелелите, които се завръщат у дома – с надеждата да си върнат родителите, братята и сестрите, домовете, вещите, предишния си живот.
Погребването на сапуна на снимката може да се разглежда като метафора за спомена. Някои се опитват да погребат подобаващо своите събратя – или поне това, което според тях е останало от тях. Един практичен предмет. Може би това е дискомфортът, който виждаме по лицата на мъжете: осъзнаването, че това не би трябвало да се случи. Не унищожаването, не погребването, дори не и актът на спомена.
Разбира се, днес знаем, че сапуните никога не са били от човешки останки. Ритуалът вече не почита самите мъртви, а символизира спомена за тях. И когато ги помним, често не помним отделните личности, а виждаме през тях нещо от миналото – нещо, което остава жизненоважно в настоящето.
Сапунените гробове постепенно са забравени. Много от тях вече не фигурират в пътеводителите. Дъждът вероятно е отмил сапуна и от местата им може би не е останало нищо. Вместо места на памет, те се превръщат в места на забрава. Все по-рядко говорим за тях, отчасти защото отричащите Холокоста използват легендата, за да подсилят своето изкривено светоусещане.
И все пак те все още имат голямо значение. Може би погребването на сапуна е една от най-болезнените картини на Холокоста – споменът за някой без име, без лице, чийто живот и смърт остават неизвестни.
Places of Memory and Forgetting
A group of men stands around a pit. They’re relatively well-dressed — middle-aged or older, wearing jackets, some even in ties. Two of them hold shovels; they must have dug the trench-like hole. Most of them are looking at the camera. Only one man stares down into the pit. Another looks away, avoiding eye contact. It’s a strange image — unfamiliar, unsettling. We don’t quite know what we’re seeing. Why are they standing there? What’s in the pit that matters so much?
The original photo bears a caption in Yiddish: “Burial of the remains of our martyrs – a few boxes of RIF soap.” The caption only deepens the confusion. It’s an unusual funeral, inviting many interpretations. Why are the men wearing hats and caps at a burial? Their faces show not mourning, but uncertainty. One stands with his hands behind his back. Another grips his shovel. A third – closest to the camera – stands with his hands in his pockets, as if unsure what he’s supposed to be doing.
According to accompanying documentation, the photo was taken some time between 1949 and 1951 in Austria, in the Hallein refugee camp. These facilities were officially known as DP camps or “Displaced Persons” camps. They were established after the war as temporary shelters for former camp inmates, persecuted individuals, and refugees – people who had survived the war but had nowhere to return to.
The photo belonged to Eva Ganz, born Éva Weiss in 1939, in Budapest. In the years that followed, she and her family endured the all-too-typical ordeals of the time: her father was taken to forced labor, and in 1944, the young Éva was sent to her grandparents in Csorna. Shortly before the deportation of the Jewish community there, a Christian woman helped her return to Budapest. She survived – using false papers, hiding in cellars. But the family suffered devastating losses: her grandparents were killed in Auschwitz, and her father died on a death march from Mauthausen in April 1945. Her mother remarried, and in 1949, the family emigrated – first to Hallein, where Éva’s stepfather, Eliezer Freedmann, held a leadership role. In 1951 they moved to Canada, and eventually Eva settled in New York and married.
Eva Ganz kept dozens of photographs from that time – beyond family portraits, many of them depict scenes of daily life in the DP camp: women with children, men working in an upholstery shop, children visiting a salt mine, celebrations of Israeli independence. And then this image: the soap burial.
We don’t know who the men in the picture are. But we do know the meaning of the ritual. During the war, a rumor spread that the Nazis were making soap from the fat of murdered Jews. After the war, this belief became widespread. German soap was stamped with the initials “RIF,” which many interpreted as standing for Reines Judenfett – “pure Jewish fat.” Today we know that wasn’t true. RIF actually stood for Reichstelle für Industrielle Fettversorgung – the Reich Office for Industrial Fat Provisioning. Although some experiments were carried out using human remains to make soap at the Anatomical Institute in Danzig, it was never produced on an industrial scale.
But people at the time didn’t know that. And in those early postwar years, many survivors chose to bury boxes of RIF soap.
The Hungarian press also reported on such events. In January 1946, for instance, a soap burial was held in Brașov, and a few months later, RIF soap was confiscated in Budapest to grant the victims a dignified burial. Similar soap graves exist in multiple locations in Hungary, including Óbuda and the Jewish cemetery in Pécs. But the phenomenon was not limited to Europe – monuments commemorating soap burials also exist in Israel, Canada, the United States, Cuba, Brazil, and Australia.
Although the account of industrial soap-making became widely accepted in the years following the war – even referenced at the Nuremberg trials – it has since been disproven. Still, the legend lingers in public memory to this day. Tragically, Holocaust deniers have seized on this myth, claiming that if such a well-known story proved false, then perhaps the entire Holocaust narrative is fabricated.
The truth of the soap legend and the burials obviously does not disprove the Holocaust, rather, it points to something else entirely: the enormity of the events.
It shows us how little people knew in those years. How desperately they tried to make sense of the horrors they had witnessed. Given the sheer scale of Nazi mass murder and the industrialized machinery behind it, nearly anything seemed possible. Millions of people ended up in mass graves, or became smoke and ash, their remains scattered in rivers like the Vistula – leaving no trace for loved ones to recover.
The soap burials may also have had a religious meaning – honoring the dead, following Jewish burial law. At times, they became broader communal events – conveying Zionist messages or underlining the moral obligation of new democratic states to reckon with the past and bring perpetrators to justice. Often, they were embedded in the martyrdom that helped sustain Jewish communal identity, expressing the unimaginable scale of the loss and the dignity of the victims.
This commemoration seeks to speak about many things. It examines how the series of events we now call the Holocaust has been represented over the past eight decades. It also aims to explore the diverse ways in which people of different eras have responded to this trauma.
The central theme of the commemoration is absence. The absence that manifests in countless forms over the past 80 years: the absence of those who once lived, who were then murdered, deported, or died in concentration camps. The absence that continued to live on in the survivors returning home – hoping to reclaim their parents, siblings, homes, belongings, former lives.
The soap burial in the photograph can be seen as a metaphor for remembrance. Some tried to offer a proper burial to their fellow human beings – or at least to what they believed remained of them. A utilitarian object. Perhaps that’s the discomfort we see in the men’s faces: the awareness that this should not have happened. Not the destruction, not the burial, not even the act of remembrance.
Of course, we now know the soaps were never human remains. The ritual no longer commemorates the dead themselves but symbolizes memory of the dead. And when we remember them, we often do not remember individuals but see something of the past through them – something that remains vital in the present.
The soap graves have gradually been forgotten. Many no longer appear in guidebooks. The rain has likely washed the soap away; nothing may remain of their sites. Instead of places of memory, they have become places of forgetting. We speak of them less and less, partly because Holocaust deniers use the legend to amplify their twisted worldview.
Yet they still mean a great deal. Perhaps the soap burial is one of the most painful images of the Holocaust – remembrance of someone without a name, without a face, whose life and death remain unknowable.