/Детелина Каменова, връзки с медиите към МД Елиас Канети, журналист/

/Райна Бройер, автор на Блок 317/

• Какво, според Вас, дава сили на един литературен фестивал да оцелее цели 15 последователни години?

Упоритостта на хората, които стоят зад фестивала. Ако не са те, то тогава и ние, авторите, няма да имаме възможност да четем, да влезем в контакт с публиката, да излезем от нашия балон. Сигурно има 1001 причини да се каже: до тук. Не може повече. Било то по финансови или други трудности, като например регулативни норми (например Ковид) и други. Но, докато желанието и упоритостта са по-силни от препятствията, ще има фестивали като този в Русе. Публика, според мене, винаги се намира. Хората искат да четат. Дори смятам, че умората от социалните мрежи е осезаема и се надявам хората да се върнат отново към книгите и дългите четива.

Какво знаете специално на организирания от МД “Елиас Канети“ и какво е мястото му сред другите литературни фестивали в Европа и България?

Според мен фестивали като този в Русе са изключително важни по две причини.

Да, всички ние искаме да представим книгата си във Виена, Франкфурт или Лондон. Да, там е хубаво, има публика, залите са пълни. Но тези фестивали са огромни, човек – било той посетител, автор или издател – се губи в морето от книги. Колкото и да ми беше приятно да чета на Виенското изложение на книгата, смятам, че на такива по-малки фестивали интеракцията с публиката е по-директна, по-емоционална, по-естествена, по-лична.

На литературния фестивала в Русе не съм била досега, така че не мога да кажа за момента нищо друго, освен че изключително много се радвам на поканата и много съм благодарна за професионалната комуникация и организация около подготовката. С нетърпение очаквам да се срещна с публиката и да посетя Русе.

• Защо писателят, поетът, артистът изобщо има необходимост да се  среща на живо с публика и да бъде представян на фестивали?

Защото писането не е еднопосочна улица – публиката е нашият коректив, нашето огледало, тя е нашият откровен критик. Аз не бих могла да пиша само за себе си, или само защото така съм преценила, че трябва да си кажа нещо. Ако е така, мога да пиша и личен дневник. Не, аз искам диалога с публиката. И особено в днешно време диалогът е много, много важен. И именно за това са важни подобни фестивали, за да има място за срещи, място за общуване с хора, за  да не се прекъсне контактът.

• Какво очаквате от срещите на живо с публиката в Русе?

Това за мене ще е първата ми среща с българска публика. Книгата ми излезе миналата година на немски. Много съм благодарна на МД “Елиас Канети“ , че преведоха няколко глави, за да може да ги представя на българската аудитория. Да си призная, много съм развълнувана. Това все пак е първата ми книга. Бях учудена, че интересът в Германия и Австрия, за моите скромни очаквания, е голям. Аз си мислих, че я пиша само за българската общност в Германия, за тези, които могат да разберат и почувстват написаното, за тези, които са го преживели, но се оказа, че и германците бяха любопитни да разберат какво се е случвало в България през 90-те и как хората са живеели тогава. Срещата с българската публика ще е  друга, те знаят какво се е случило 90-те. Сега големият въпрос ще е, дали имат същите спомени, същата интерпретация – и точно това ме интересува.  Искам да разбера доколко сме готови да си говорим за миналото, КАК говорим за миналото, сочим ли с пръст и към кого. Какво сме научили от последните 20 – 30 години, което не се е преподавало в училище. Готови ли сме за това? Някои мои герои в книгата не са готови, други са. На мен лично ми трябваха години да разбера какво е било.

• Какво да очаква публиката от срещата с Вас?

Това, което исках да постигна с книгата ми, е чрез хумор да поставя основите за диалог. Надявам се да ми се е получило – публиката ще прецени. С тази книга в ръце искам да разговарям с  генерацията на моите баба и дядо, които вече си отиват, с генерацията на моите родители, и с моята генерация – в Германия има термин за тази генерация Nachwendekinder, това са тези, които са родени около 1989. Всяка една генерация е минала своя път, правила грешки, искам да разбера дали сме готови да говорим заедно и да рефлектираме върху своите действия. Тоест с две думи: искам диалог, който в днешно време става отново все по-труден. Но с малко хумор може би е по-лесно да се говори.

• Къде темите за художествена интерпретация  са повече – в реалния живот или в социалните медии?

Аз лично черпя вдъхновение от реалния живот, от срещите с различни хора, от техните истории….Там са истинските емоции, там е животът. Социалните мрежи все повече и повече се превръщат в лабиринт, от който няма излизане. Като няма ориентация, човек все по-лесно губи своя компас. И това ме тревожи.

Как виждате географските граници днес, когато светът преживява трусове от различен характер?

Това е труден въпрос, който има много фасети. Бих казала така – думата географски граници за мене не съществува. Благодарение на Европа.  Имайки привилегията да пътуваме по света, да общуваме с други хора, да се запознаваме с нови култури, това е огромно богатство, за което човек обаче се е борил, но което не е вечно, това също трябва да разберем. Това, което повече ме притеснява, са не географските граници, а границите, които започват да се издигат в главите ни и ни  и блокират.