Борис Минков

Литературен историк и критик. Преподавател по история на европейските литератури в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Редактор и издател на литературното списание „Страница“. Автор на литературни монографии, сред които „Град – междинни полета“ (2011) и „Висящите полета на българската литература“ (2023), и белетристични книги („Презапис или другият куфар в Берлин“, 2013).

“Колко известен може да бъде българският писател”

„Достатъчно е да се огледаме само на повърхността на съвременното общество, за да се уверим, че успешността, изобщо ефектът от постиженията доминира отчетливо над това, което стои зад тях. Не изгледът определя успешността, а успешността определя изгледа и това положение се отличава с нормалност. В качеството си на равностойност — универсална валута между разбягалите се ценностни и специализирани сектори на обществото, успешността внася някакъв основополагащ консенсусен ред, от който нататък следва да се гради разговорът между секторите. Преведено към ситуацията на литературната продукция, това означава, че литературните наблюдатели имат за задача да мотивират една успешност, която вече е била консенсусно (неспециализирано) приета. Към условията на тази нормалност се прибавя една друга особеност. Поради ситуацията с традиционно ниския интерес на аудиторията към самия процес на четене и разбиране на литература, както и на общуване чрез литература (а не поради ограниченото количество на езиковите носители) българският писател традиционно мисли (мечтае) своя потенциален успех като свързан с прекрачването на езиковата общност“.

– Като примери в доклада ще бъдат използвани произведения от Милен Русков, Георги Господинов, Димитър Динев, Русана Бърдарска, Капка Касабова и други автори.

Иван Станков

Роден е на 30.11.1956 г. в с. Гомотарци, Видинско. Завършва ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”, специалност “Българска филология” през 1983 г., а от 1985 г. работи в катедра “Българска литература” към същия университет. Защитава докторска дисертация през 1995 г. Автор е на книгите “Скръбният, нежният. Лирическият свят на Асен Разцветников” (1993), “Йовковото творчество” (1995), “Смърт не може да има. В лирическия свят на Борис Христов” (1996), “На пътя на историята – творчеството на Димитър Талев” (2001), “Васил Попов. Релативизъм и полифонизъм” (2010), както и на многобройни студии, статии, рецензии, публикувани в специализирания печат. Издал е два сборника с разкази: “Спомени за вода. DM” (2014) и “Улици и кораби. GM” (2017). Превел е от румънски език три книги на Мирча Картареску – сборника с разкази “Защо обичаме жените” (2006), сборника с новели “Носталгия” (2007) и романовата трилогия “Ослепително” (2004-2005), както и романа “Червена бабичка съм” от Дан Лунгу.

“Късна смърт”

Мисълта отговаря за бъдещето, паметта отговаря за миналото, а душата – тя е винаги в сегашно време

Главните герои в тази книга са двама мъже и една жена.Те са несъединени самотни върхове на любовен триъгълник. Живеят непоносимо дълго, до наши дни. Иначе са връстници на новата българска държава.
Провират се през войни, бунтове, преврати. Но Историята е само декорация. Както повечето книги на света, и тази разказва за любов и за смърт. Героите трябва да издържат и на двете. И в живота, и в книгата ранната смърт е отблъскваща. Късната – привлекателна.Но мигар някой някога си е отивал навреме?

Биляна Вучкова

Тя е интердисциплинарна артистка, цигуларка, композитор-изпълнителка, импровизаторка и кураторка с неконвенционален артистичен език. В своето професионално поле тя изследва състояния на спонтанност и интуитивен резонанс през призмата на слушането, ранното си обучение по класическа музика и дългите години на развитие като съвременен музикален изпълнител. Работата ѝ обхваща възможно най-широкия спектър от звук, визия, движение, и включва концертни изпълнения на импровизации, съвременни композиции и оригинални site specific произведения, изложби, дълготрайни/мултидисциплинарни пърформанси, аудиовизуални произведения и инсталационни формати. Тяхната отправна точка най-често поставя фокус върху взаимовръзката между вътрешния свят и звуковото пространство.

www.bilianavoutchkova.net

Отьорг A. K. (Хайделберг 1958)

Учи философия и журналистика в Свободния университет в Берлин и изобразително изкуство в Университета за приложни изкуства във Виена при А. Хрдличка , Институт “Репин” в Санкт Петербург при проф. Пахомов, последен магистър в Udk Берлин при Ролф Шимански.
Първа международна изложба през 1989 г. в Галерията на Централната академия, Пекин/Китай, оттогава изложби, проекти in situ и инсталации чрез използване на смесени медии в Европа, Азия и Америка. От 1999 г. насам глобални проекти като Existentmale – бои от прозорци на метрото се превръщат в отпечатъци или от 2007 до 2016 г. проект Deskxistence, 300 непроменени плочи от училищни бюра от цял свят се превръщат в клишета за голямоформатни офорти. Произведения в публични и частни колекции. От 2004 г. изнася лекции и семинари в академии и училища по изкуствата в Южна Америка, Европа и Азия. Живее и работи в София и Берлин.
за повече информация: www.ottjoerg.com

УХОТО НА ПЯСЪЧНИЯ ЧОВЕК

Четене на откъси от текста на Е.Т.А. Хофман „Пясъчният човек“ Звукови колажи и видеопрожекции от Бразилия (Амазонас и Рио Гранде до Сул) Фокусът на този концерт-спектакъл умишлено е върху литературната фигура на Хофман, а не върху музиканта.

В пространството над посетителите четири високоговорителя са разпределени върху звукови колажи и се възпроизвеждат текстови откъси от нощната пиеса „Пясъчният човек“. Извън публиката са разположени 3 прожекционни екрана за видеопрожекции. Все още добре познатият ни и днес Хофман съчетава технологиите и окултизма по образцов начин в нощната си пиеса „Пясъчният човек“. Той оставя отворен въпроса доколко индивидът може да се защити от това. За разлика от много свои съвременници, които виждат светлото бъдеще, изплуващо от мрачното минало, Хофман проследява и страховете и очарованието, които доминират в човешките същества.

И тук той отново се среща с духа на времето, особено днес. В своята нощна пиеса „Пясъчният човек“. И тук той отново улучва духа на времето, особено днес. Тези аспекти са предопределили и избора на песни. Освен откъсите от текстове, аудиовизуалните прожекции са третият елемент на спектакъла. Те се отнасят до Бразилия – страна, с която художникът Отьорг А.К. е добре запознат и която мнозина в Европа свързват със страхове, но и с копнежи: престъпността и изсичането на тропическите гори в Амазонка, от една страна и карнавал, самба и мулати, от друга. Дори окултното изглежда е у дома си в Бразилия с макумба и кандомбле. И до днес тя се смята от мнозина страна на бъдещето, според Стефан Цвайг. Оттук нататък един близък диалог се вплита в плътно изтъкан диалог в това изпълнение.

Изложба: “Четенето през социализма” ГДР и НРБ

Изложбата „Четенето през социализма: ГДР и НРБ“ обхваща 24 пана и е достъпна безплатно от август 2023 г. като комплект от 24 постери с размер 70× 50 см. Създадената от Федералната фондация за изследване на комунистическата диктатурата в Германия изложба е обогатена с четири пана за културната история на България от фондация „Софийска платформа“, Институт за изследване на близкото минало и Нов български университет.

Изложбата се представя с любезната подкрепа на фондация „Конрад Аденауер“ и Посолството на Федерална република Германия.

ИЗЛОЖБАТА

Познавате ли тайнствения мирис на стари книги, който ви лъхва от отворените прашни сандъци при посещението в някоя библиотека или претъпкан антиквариат? Мирис, който напомня за почти забравени истории, оживели, докато разлиствате книгите. Изложбата „Четенето през социализма: ГДР и НРБ“ не провокира само вашето обоняние. 24-те изложбени пана с текстове, снимки и видеа ви канят на пътешествие за всички сетива из четящите страни ГДР и НРБ. Страни, чието комунистическо управление вярва в силата на писаното слово и същевременно се бои от него. Където четенето и писането са щедро насърчавани, докато в библиотеките политически нежеланата литература е достъпна само срещу „сертификат за работа с опасни материали“, а пощата и туристите, пристигащи от Запада, са претърсвани. „Четенето през социализма: ГДР и НРБ“ разказва за упоритостта на хората, които не искат да им диктуват какво да четат, които се редят на опашки за редки книги, а на Панаира на книгата в Лайпциг тайно прибират някои от тъй желаните западногермански издания.

Изложбените пана ще ви отведат и в света на криминалетата, приказките и научната фантастика, те разказват за литературата от Съветския съюз, за самодейните писатели на социалистическия реализъм и ни позволяват да надникнем в старите готварски книги. Експозицията хвърля светлина върху контактите между писателите от двете страни на границата между Изтока и Запада, радиото, телевизията, но и книгите, които позволяват пътешествия по света отвъд затворените граници на комунистическите страни. Пътуването във времето завършва с писателите, участници в мирната революция, и недалечното минало като тема на съвременната литература. „Четенето през социализма: ГДР и НРБ“ е не само принос към културната история на комунистическата диктатура в ГДР. Към нея има четири допълнителни пана за литературната и културна история на България, както и кратки видео интервюта с български учени и свидетели на епохата, които показват приликите и различията между двата комунистически режима.

Източник: ЧЕТЕНЕТО ПРЕЗ СОЦИАЛИЗМА: ГДР и НРБ (2023) (sofiaplatform.org)

Ирина Папанчева

Ирина Папанчева е родена в гр. Бургас. Завършва паралелка с литературен профил в СEУ „Св. св. Кирил и Методий“, магистратура по „Славянска филология – Чешки език и литература“ в СУ „Св. Климент Охридски“ и по „Европейска интеграция и развитие – Европейска политика и социална интеграция“ в Свободния фламандски университет в Брюксел (Vrije Universiteit Brussel).

Професионалният и опит включва работа като журналист, редактор, преводач, заместник-кмет на Столична община, правозащитник в българския и европейския неправителствен сектор. В момента работи като Ръководител на застъпничеството към ЕС в организацията Hope and Homes for Children в Брюксел.

Ирина Папанчева е сред десетте европейци, участвали в публична дискусия на тема „Новият космополит“ в Амстердам, по покана на фондация „Феликс Меритис“ след конкурс за есе на същата тема. Също така е сред петте номинирани участници в конкурса за есе на Fans of Flanders & VIW.

Автор на детската илюстрована книжка „Аз заеквам“ (ИК „Сиела“, 2005), на повестта „Почти интимно“ (ИК „Кронос“, 2007 г.), на романите „Анабел“ (ИК „Жанет 45“, 2010 г.), „Перо от пеликан“ (ИК „Жанет 45“, 2013 г.), „Тя, островът“ (КК „Труд“, 2017 г.) и „Брюксел, разголен“ (ИК „Знаци“, 2022 г.), на новелата „Добре дошъл, Натан!“ (Fast Print Books, 2019 г.), както и на разкази и пиесата „За един хипопотам“  (2016 г.).

Награда на участниците в конкурса „Южна пролет – 2008“ за повестта „Почти интимно“. “Анабел“ е сред трите номинирани книги в конкурса на Фондация „Елизабет Костова“ и издателство Open Letter Books в Университета в Рочестър за Съвременен български роман (2014), а „Брюксел, разголен“ е класиран на второ място в същия конкурс (2022 г.). Номинация за ръкописа на „Брюксел, разголен“ за първия Приз „Орфей“, 2022 г.

„Брюксел разголен“

„Брюксел, разголен“ е роман, написан с дълбоко интимно познание за мултинационалния контекст в столицата на обединена Европа. Елегантният овладян стил на Ирина Папанчева отпраща към най-добрите образци на съвременната европейска проза, а оригиналната структура на романа допринася за неговото въздействие.
Като разказвач Ирина Папанчева демонстрира завидно вътрешно самочувствие и равновесие, което ѝ помага да понесе парадоксите на културния пъзел в Европа, но също така и сложността на междучовешките отношения. Без да е показно емоционален, романът „Брюксел, разголен“ е пронизан от фина еротика и чувствителност, която докосва и очарова читателя. (Алек Попов)

Ирис, млада българска журналистка, пристига в Брюксел за стаж в Европейския парламент през 2003 г. Тя очаква Брюксел да е „семпъл, институционален и скучен град“, но е омагьосана от него и решава да остане. Залогът е голям: бракът ѝ. Брюксел има много гласове, езици, идентичности, но носителите им живеят затворени в своите общности. Какво става, когато случайността наруши границите им и ги срещне? Дали жененият холандец прави грешката на живота си, когато през самотна нощ в Брюксел се обажда на словенска компаньонка? Ще открие ли любов в уредения си брак младото мароканско момиче, докато сестра ѝ бяга от къщи, за да учи в университет? Ще се възползва ли сенегалецът от близостта си с Ирис в обладана от духове къща? Как белгийката, която не може да се примири с вълната от мигранти, заляла града ѝ, ще си взаимодейства със сирийските майка и дете, които се налага да приюти? Успяла ли е да избяга от войната в детството си хърватката, работеща в Комисията? Португалският фотограф, запечатващ кадри от локдауна от 2015 г., ще избере ли своята спътница? Британката, прекарваща вечер след вечер в решаване на тестове, ще получи ли постоянно място в Комисията? Десет герои с различни раса, националност, религия, разказват епизоди от ежедневието си в Брюксел и преди това, а животът на Ирис преминава през тях като червена нишка.

Ищван Вьорьош

Роден е на 20 септември 1964 г. в Будапеща. През 1992 г. завършва унгарска и чешка филология в Будапещенския университет „Йотвьош Лоранд“. През 1998 г. става кандидат на литературните науки. От 1997 г. е асистент в Католическия университет „Петер Пазман“, от 1998 г. главен асистент, от 2004 г. е ръководител на катедрата по бохемистика, от 2005 г. е доцент. От 2013 г. преподава в катедрата по естетика. През 2004 г. заедно с Янош Лацкфи е инициатор на първия в Унгария университетски курс по творческо писане. От 2023 г. е на свободна практика като писател. Публикува проза, поезия, пиеси, литературна критика, превежда от чешки, английски и немски език, съставя литературни антологии. Негови произведения са преведени на английски, арабски, български, чешки, есперанто, гръцки, иврит, хинди, хърватски, френски, китайски, полски, македонски, монголски, немски, италиански, руски, португалски, румънски, испански, сръбски, словашки и словенски език.

По-важни произведения

Стихосбирки: „Сол, хляб“ (1988), „Това, което не вижда спящият“ (1994), „Чудният старец“ (1996), „В очакване на питомните“ (1999), „Хайдегер, пощаджията“ (2003), „Сто и едно“ (2014), „Сто и петдесет псалтира“ (2015), „Жив ли е Петьофи?“ (2023).

Разкази: „Петте пръста на ръката“ (2001), „Изповедникът на Швейк“ (2007), „Първата нощ на свободата“ (2019).

Романи: „Кръщение в потоп“ (2011), „Гагарин“ (2013), „Палтото на Томас Ман“ (2017).

Пиеси: „Дяволска уста“ (2010), „Роден със смях“ (2013).

Есета: „Парадигмата на Кафка“ (съвместно с Ищван Кемен, 1993).

Литературна критика: „Вече няма необитаеми острови“ (2001), „Стихове в сянка и ирония“ (2022).

*

Театрални спектакли: „Огледало на Антигона“ (2006), „Дебнещата вещица“ (2007), „Патладжани и чушки“ (2009), „Пеещият принц“ (2009), „Дяволската уста“ (2010), „Play Фауст“ (2012), „Щастлив час“ (2014), „Морето в двора“ (2015), „Пистолет на масата“ (2015), „Бодлер в Надкьорьош“ (2016), „Срещи със себе си“ (2018), „Кометата“ (2018), „Бях келнер на Хрушчов“ (2019), „Смъртта на Хегел“ (2020), „Опорите на света“ (2021), „Синдромът на Дон Кихот“ (2022), „Помощ, ще помогна!“ (2023).

По-важни награди

Дери (1998), Милан Фющ (1998), Книга на годината (2000), Виленица, Словения (2000), Атила Йожеф (2003), Хуберт Бурда, Хайделберг (2003), Премия Бохемика, Прага (2005), Най-добра пиеса, XIX конкурс за унгарска драма (2014), Алфьолд (2018) и множество грантове.

Стефка Хрусанова

Стефка Хрусанова е родена в София. Завършва Софийската 114. английска езикова гимназия и специалностите унгарска, английска и българска филология в СУ „Св. Кл. Охридски“ с две специализации по време на следването в Университета „Лайош Кошут“ в Дебрецен. Член-основател е на международната работна група по проблемите на превода Linguaggi-di-versi, обединение на преводачи и поети от България, Италия, Словения, Франция и др. Превела е двадесет и три книги от унгарски език – на Ендре Кукорели, Ференц Молнар, Петер Зилахи, Дежьо Костолани, Антал Серб, Ласло Мартон, Имре Кертес, Ищван Вьорьош, Маргит Кафка и др. Участва с преводи в двадесет антологии. Превела е и книги от английски (5) и от словенски език (1). През 2011 г. е удостоена с Орден за заслуги на Президента на Унгария.

“Палтото на Томас Ман”

Какъв е един гениален роман или едно музикално произведение? Може ли от тях да се разбере дали авторът им волно или неволно е подписал договор с дявола? Ако Гьоте показва връзката между жадния за голяма политическа кариера учен и дявола, а Ман цената на гениалността на велик композитор, то от тази книга можем да разберем, че и цената на едно ушито по мярка палто може да е гениалността. И за постигането на тази гениалност почти винаги е необходима външна помощ. От дявола ли? Може. Но може и от другаде. Този роман се опитва да изпълни свръхестествените приключения на шиенето на палто с необходимата мярка гениалност така, че търси помощ от историята на друго палто, палтото на едно унгарско дете. И ако всичко това заедно не успее да създаде роман, както, да кажем, черното и бялото по определен образец образуват пепит, тогава идва шивачът на историята и след скрояването на тази история се появява по-гениално от човека изображение на света и обществото. Това на слоновете. Но тихо, само книгата може да хвърли светлина върху тайната. Защото има тайна, има светлина, които могат да ни изяснят всичко.

Сашко Насев

е професор по драматургия и сценарий в Скопие. Завършил Книжовност и драматургия, магистърска степен Немска философия, а докторантура Американска философия. Бил е журналист, директор, посланик, но преди всичко писател.Неговите драми и литература са преведени на 12 езика, а пиесите (23 на брой) са поставяни в македонски и чуждестранни театри. Автор е на сценария на 2 игрални филма, 2 документални филма и 4 телевизионни сериали.Носител е на международни награди, участник на много фестивали и сътрудник на чуждестранни университети.Директор е на Културно-информационния център на Северна Македония в София, женен за Нада и баща на Насе и Гала. „Срещи с дявола“ е неговата първа книга издадена на български език през 2021 година. СашкоНасев е един от най-продуктивните македонски писатели, автор е на дълъг списък от пиеси, пише сценарии за телевизионни филми, сериали и кино филми.Много от пиесите му са изключително успешни и се играят на театралните сцени в цяла Република Северна Македония и по света. През 2018 г. става изпълнителен директор на Културно-информационния център на Република Северна Македония в София. Най-новата му книга „Срещи с дявола“ е модерна, балканска версия на мотива да продадеш душата си на дявола в духа на „Майстора и Маргарита“ на Булгаков.Романът на Сашко Насев се вписва успешно в традицията на градския магически реализъм.

„Драма изгубена във времето“

Мъж и жена се срещат в болнична чакалня! Докато чакат съобщение за здравословното състояние на техен общ близък, пострадал при катастрофа, се завихрят потоци от спомени, от срещи, взаимни чувства, пориви и желания.

Това е пиеса за живота и смъртта. За човека и света, в който живеем днес! Пиеса за сблъсъка между мъжът и жената като индивидуалности!

Жената – съпруга, любовница, актриса, спасител. Жената
като майка – основа на живота. Мъжът като катализатор на този живот.

Това е пиеса, в която двама актьори изиграват последния си танц върху сцената на техния живот. Танц на любовта, желанието, чувствата, вярата един към друг. Танц, в който сме всички ние. А той се танцува винаги от двама! Важното е да не сме сами!

Ще четат актьорите Ясена Господинова и Ивайло Драганов

Изложба: на полски плакати

„Простотата и пестеливостта на художествените средства на плаката са неговата сила,“- казва Ян Леница, един от най-великите полски плакатисти и автори на анимационни филми.  

Изложбата представлява богат избор от плакати на едни от най-известните имена на представители и следовници на полската плакатна школа, които са част от богатата колекция на Полския институт. Колекцията е пъстра панорама от произведения на автори, свързали своя житейски и творчески път с мощната плакатна традиция. В нея са включени плакати на най-големите майстори: Валдемар Швежи, Стасис Ейдригевичус, Роман Каларус, Анджей Понговски, Ян Леница, Лех Майевски, Мечислав Гуровски и др.  Благодарение на тези художници се ражда “полската плакатна школа”, чиято характерна черта е синтетичното графично мислене, опиращо се на символа и метафората, натоварена с огромно съдържание. Стремежът към синтез на визуалните изкуства изиграва специална роля за постиженията на полските художници. Върху разнообразието на графичните изкуства  влияе  интегрирането на живописта, графиката, фотографията, филма – и по този начин пластичният изказ на плаката се обогатява. В света на съвременната визуална култура полският плакат е запазена марка и високо-художествена територия, която привлича изкушените от изкуството на плаката.

Ролята на плаката в полското изкуство се доказва от факта, че през 1968 г. във Виланов е основан първият в света музей на плаката.

Анджей Сташук (р. 1960 г. във Варшава) е сред най-успешните, награждавани и международно признати съвременни полски писатели. Със своите 24 книги с белетристика, драматургия, есета и поезия, преведени на 24 езика, наградени с 24 награди и многократно преиздавани, той отдавна се е превърнал в култова за полската публика фигура и в любим автор на огромна четящо-мислеща аудитория по света. Този „култ към личността“ му се дължи не само на огромния му писателски талант, но и на твърде необикновената му биография.

Сташук е изключен от три поредни училища и не завършва средно образование – но се посвещава на литературното си самообразование, чете Дилън Томас и Алън Гинсбърг в оригинал и сътрудничи на различни нелегални опозиционни издания. Работи на всевъзможни поприща, включително като санитар в психиатрията и уличен музикант. Убеден пацифист, Сташук дезертира от армията и лежи година и половина във военен затвор, където „придобива житейски опит, без да се налага да убива някого“. Литературният резултат от затворническия му период са казва „Стените на Хеброн“ (1992) и отваря пътя на автора си към голямата литература. През 1986 г. Сташук се установява в село Чарне в планините Ниски Бескиди край границата със Словакия. Опровергава легендите, че отглежда лами, но с характерното си чувство за хумор не крие, че те го забавляват. През 1996 г. заедно със съпругата си Моника Шнайдерман основава собственото си издателство „Чарне“, което днес е едно от най-престижните и влиятелни полски издателства. А Сташук продължава да обикаля света със специално усиления си нисан „Патрол“, да ни очарова с впечатлеията си от Улан Батор или с есетата си за смъртта, кротко пишейки си на село.

Анджей Сташук е добре познат на българската публика, благодарение на издадените от „Парадокс“ книги „Белият гарван“, „Галицийски истории“, „Девет“, „По пътя към Бабадаг“ и „Таксим“.

„Изтокът“

Изд. Парадокс, 2022.

„Изтокът“ е поредната красива и странстваща книга на Анджей Сташук, която заслужено му спечелва Литературната награда на град Варшава и поредната номинация за „НИКЕ“ за 2015 г. Романът е не просто хроника на едно пътешествие през Русия, Монголия и Китай.

Както винаги, литературният резултат от странстванията на Сташук представлява изненадваща комбинация от поток на съзнанието и пътешественически роман в най-добрите традиции на Джак Керуак, чийто роман „По пътя“ е любимата му книга и едно от най-популярните заглавия на „Парадокс“. И както „По пътя към Бабадаг“ (за който реално получава „НИКЕ“, 2005 г.), той побира и личните впечатления, (авто)рефлексии и размишления на автора за състоянието на модерния свят и народите, чиято идентичност е претопена от могъщи исторически сили, водещи началото си от Далечния изток.

Подобно на Кенет Уайт в „Синият път“, Анджей Сташук пътува и философства, но по някакъв странен и сякаш обърнат наопаки начин.

 Къде е Изтокът, къде започва и къде свършва той?

Може ли да се каже, че днес, когато Полша вече е част от ЕС, а Русия и Китай на практика са капиталистически държави, асимилирани от глобализацията като останалата част от света, Изтокът не съществува? Сташук си задава този въпрос, пътувайки с Транссибирския експрес, някъде между Улан Уде и Чита, но той със същата сила важи и за варшавския район „Грохов“, за Подласките села или за някой китайски метропол – за всички, белязани от комунистическия проект за световна трансформация.

Милена Милева – член е на Съюза на българските журналисти и е дългогодишен редактор в Българската телеграфна агенция. Занимава се с превод на художествена литература от полски на български език, като сред преводите ѝ попадат следните заглавия: „Самсон и Далила“ на Ян Добрачински, „Комедиантката“ на Владислав Реймонт, „Метафизичният ужас“ на Лешек Колаковски, „Покушението срещу папата“ на Еугениуш Гуз и др. Милена Милева е българският преводач на книгите ю “Готланд” и “Направи си рай” на един от най-популярните в световен мащаб полски журналисти Мариуш Шчигел. „Готланд“ печели награда НИКЕ на читателите (2007 г.), Европейската награда за книги за 2009 г., както и една от най-престижните награди на Чешката република – Gratias Agit (2009 г.). Продължението ѝ “Направи си рай” още веднъж ни отвежда в Чешката република, но този път пресича и границите на репортажа. Нейни са също така преводите на някои от емблематичните текстове на основоположника на полския литературен репортаж Ришард Капушчински.

Костадин Костадинов

Костадин е роден на 14 ноември 1960 година в Радомир. Висшето си образование завършва в СУ „Климент Охридски“ със специалност „Българска филология“. Известно време работи като журналист във вестниците „Студентска трибуна“ и „Екогласност“. През 1990 година заедно със свои приятели основава издателска къща „Пан“. Оттогава се посвещава на детската литуратура. Създава десетки образователни и научнопопулярни творби. По негови сценарии са реализирани филмите „Резерват за розови пеликани“ (2003) и „Легенда за белия глиган“ (2004).

Писателят прави своя дебют с книгата „Резерват за розови пеликани“ през 1991 година. Втората му белетристична книга – сборник с разкази и повести, е озаглавена „Заливът на Ифигения“ и излиза през 2016 година. През май 2022 година на книжния пазар излиза и романът му „Ловецът на пеперуди“, отличен с престижната награда „Хеликон“.

„Ловецът на пеперуди“

Романът  възкресява мита за дунавската Атлантида и нейните обитатели. Сюжетът се гради на народното поверие, че когато човек умре, на другия ден идва пеперуда, която каца на гроба и отнася душата на мъртвеца. Всяка една от пеперудите в романа е огледален образ на починалия. Истински калейдоскоп от човешки души от цялата земна география. На границата между живота и смъртта всеки от тях намира своя път към безсмъртието. Най-ценната, 88-ата пеперуда, идва за главния герой Лазар Караиванов (Костуро).

Изложба: „Естествено пространство“

www.kunstraumarcade.at, 2340 Mödling, Hauptstraße 79 (Beethovenhaus)

Художествените изображения на природата винаги са заемали централно място в изкуството. Очарованието ѝ  се крие в нейната противоречива двойственост: природата като място на копнеж по едно по библейски девствено, райско състояние и в същото време място на опасности и екстремни предизвикателства.

Темата вдъхновява и художниците от kunstraumarcade за няколко изложби през последните години. През 2021 г. централна тема е “Градината” като кътче на копнеж, а през 2022 г. следва изложбата ПРИРОДА ПРОСТРАНСТВО ГРАДИНА с участието на австрийски и български художници от kunstraumarcade в Българския културен институт Дом Витгенщайн във Виена. В продължение на тази изложба, през есента на 2023 г. предстоят две представяния на проекта ЕСТЕСТВЕНО ПРОСТРАНСТВО в България.

Творбите предлагат храна за размисъл и ни канят да преосмислим собственото си отношение към безценните естествени пространства. Да спрем, да възстановим природата като източник на сила и вдъхновение, да я осъзнаем като фундамент на собственото ни съществуване е повелята на днешния ден.

Естествено пространство, Регионален исторически музей София, Триъгълна Кула на Сердика, бул. „Княгиня Мария Луиза“ № 16, 1000 София, Откриване: 14. 9. 2023, Продължителност: 15. 9. – 4. 10. 2023;

Международно Дружество Елиас Канети – Дом Канети, бул. “Славянски” N° 12, 7000 Русе, Откриване: 6. 10. 2023, Продължителност: 7. 10. – 27. 10. 2023;

Мариане Грубер

Тя е родена на 4 юни 1944 г. във Виена). Авторка е на проза, лирика, есета, утопични романи, детска и юношеска литература. Един период от детството й преминава в провинция Бургерланд, чиято атмосфера тя претворява в няколко свои творби. След като завършва класическа гимназия, следва пиано във Виенската консерватория, като посещава допълнително няколко лекции по медицина и психология при световноизвестния проф. Виктор Франкл.

Първите й творчески изяви са стихове и разкази за възрастни и деца, публикувани в списания, излъчени по радиото и телевизията. Творческото й развитие продължава като автор на романи и есета. Най-известните й произведения са: „Стъкленото кълбо“, роман (1981, 1984), „Протоколи на страха“, разкази и есета (1984), „Междинна станция“, роман (1986, 1988), „Смъртта на дъждосвиреца“, две новели (1991), „Безветрие“, роман (1991; получава престижната италианска литературна награда „Джузепе Ачерби“).

Работи като сътрудник на радиото и телевизията. Изнася лекции в Европа, Азия и САЩ. От 1994 до 2014 г. е ръководителка на Австрийското дружество за литература, най-голямото австрийско сдружение, осъществяващо контакти с творци от цял свят, а след това е негов почетен председател. Носител на многобройни награди, между които наградата „Джордж Оруел“ на град Санкт Пьолтен (Австрия), награди за лирика, за къс разказ, наградата на Виена за детска и юношеска литература, на спомената вече италианската награда „Джузепе Ачерби“ и др. Почетен доктор на университета в Нижни Новгород (1997). Член на Международното настоятелство на Международно дружество „Елиас Канети“.

На български са издадени следните книги от Мариане Грубер: „Протоколи на страха“ (изд. „ПИК“, 1994), „Смъртта на дъждосвиреца“ (1998), „Безветрие“ (изд. „Панорама“, С., 2001), , „Към замъка“ (изд. „ПИК“, В. Търново, 2010), „Спомените на един смешник“ (библ. „Нова Европа“, изд. МД „Елиас Канети“, 2014).

Мариане Грубер успява да съчетае по един забележителен начин писателската с литературно-посредническата дейност и да свърже екстравертността на културния мениджмънт с интровертността на писателското призвание, като ги систематизира и класифицира в работата и живота си. Едновременно с това успява да открива нови творци и да им предоставя възможности за изява. Признава, че е дълбоко вярващ човек и вярва в съзидателната сила на изкуството. А щом едно общество може да си позволи да създава култура, то може да намери и образци за решаване на проблемите си.

Тя ще представи откъси от все още непубликуваната си книга със спомени

Владимир Шумелов

(1958, Перник), завършва „Българска филология“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ (1982). Живее и работи във Велико Търново, където е един от организаторите на литературния живот в града в последните десетилетия. Член на българския ПЕН-център (от 2022 г.). В периода след 1990 г. има над 600 публикации: белетристика, публицистика, есета, преводи, статии, рецензии, отзиви в научни издания за хуманитаристика и сборници; редактор на книги от различни жанрове, автор на предговори към тях; редактор на юбилейни вестници във Велико Търново, автор и редактор на статии за енциклопедии. Гл. редактор и редактор в различни културни издания, член на журита в прегледи на годишната литературната продукция в различни градове и на национални литературни конкурси.
Негови книги се намират в Конгресната библиотека във Вашингтон, САЩ. Има публикации на френски, английски, сръбски, македонски език. Лауреат на многобройни награди за проза в България и САЩ.
Съставител на справочник „Литературно Търново. Търновски писатели и книжовници от св. Теодосий Търновски до наши дни“ (изд. „НЧ „Петър Иванов“, Ст. Загора; ИК „Огледало“, С., 2019; второ преработено и доп. изд., 2020), „Вечности. Антология на великотърновската поезия от края на XX и началото на XXI в.“ (ИК „Огледало“, С., 2021), на „Био-библиография на Владимир Шумелов“ (изд. „ДАР-РХ“, В. Търново, 2015).
Автор на белетристичните книги: „Двойно“ (изд. „Елпис“, В. Търново, 1994; Голяма награда за дебютна прозаична книга „Южна пролет’95“, награда „Дебюти“ на фондация „Славяни“), „Между Бекет и Аз“ (изд. „ПАН-ВТ“, 1998; изд. „Фабер“, 2003, В. Търново; национални награди „Интелект’98“ и „Светлоструй’99“), „И така нататък“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2007), „Каквото дойде. Четири писма за любовта“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2014), „Крадец на спомени“ (изд. „Потайниче“, С., 2019), „The End. Роман-сингуларност“ (ИК „Огледало“, С., 2021), „Топла човешка точка“ (ИК „Огледало“, С., 2023).
Издава книгите с есеистични и литературнокритически текстове: „Накърнимото“ (ИК „Жанет-45“, Пловдив, 2004); „Цветните спомени на греха“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2009); „Лисица в кокошарника“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2013); „Pink Floyd. Елипси“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2013); „Ще чакам дъгата“ (изд. „Либра Скорп“, Бургас, 2017); „Широко отворени очи“ (ИК „Огледало“, С., 2023).

Николай Терзийски

Роден е през 1983 г. в Смолян. Завършва журналистика в СУ “Св. Климент Охридски” през 2005 г., две години по-късно получава магистърска степен от Философския факултет на университета. През 2014 г. създава интернет блога Терзилъци, в който публикува свои произведения – кратки и средно дълги разкази, хумористични есета, политическа сатира, публицистика, ревюта за книги.

Дебютният му роман „Отлъчване“ излиза на книжния пазар през юни 2017г. „Отлъчване“ печели голямата награда в категория проза от Националния конкурс за дебютна литература Южна пролет 2018. През март 2019 г. излиза вторият роман на автора, озаглавен „Хроники на неведомото“. Книгата има номинации в престижни български класации за литература. Третият роман на Николай Терзийски е „Звезди под клепачите“. С тази книга авторът печели националната награда “Христо Г. Данов“ в раздел „Българска художествена литература“. Романът има и други номинации, включително и за Националната литературна награда „Елиас Канети“ 2023. Текстове и разкази на Николай Терзийски са публикувани в редица сборници, списания и антологии.

“Звезди под клепачите”

Здравка Евтимова за „Звезди под клепачите“:

“Този роман на Николай Терзийски е опора в мигове на болезнено колебание, дали да простим на някого, или да го осъдим. Ще открием истини за хората под българското небе, за пропастите по пътя им, които те превръщат в свобода и страст, за техните изпълнени с труд, пречки и упорство дни. Този роман ни е особено нужен, когато сме решили да напуснем най-важния за нас човек, но всичко – нашата кръв, въздухът в дробовете ни, часовете, които разсичат сърцата надве, крещят: „Върни се!“. Този роман на Николай Терзийски  е необходим днес и сега, за да не се превърне животът ни в единствения възможен влак към истината, който сме изтървали. В тази книга има мъдрост и искрящ талант. Има надежда. Това е роман за времето и неговото най-красиво, най-страшно и същевременно най-щастливо измерение – любовта. Николай Терзийски е създал притча за безсмъртието, стигнал е сърцевината на тайната. Сред всичко на света само любовта е в състояние да създава вечност.

Здравка Евтимова

българска писателка, родена през 1959 г. Нейни разкази са публикувани в 33 страни по света.
Разказът й „Кръв от къртица“ е включен в препоръчителна антология за обучение по литература в прогимназиалния курс в училищата на САЩ и в гимназиалния курс в училищата на Дания.
Сборниците й с разкази, публикувани в САЩ са: „Стари коли“, „Време за косене“, „Притча за камъка“, „Невъзможно Синьо“; в Италия – „Жената, която се хранеше с поезия“; във Франция „Невъзможно синьо“; в Китай и Сърбия– „Пернишки разкази“; в Гърция; Великобритания, Израел и Канада са издадени сборници с избрани разкази на писателката. Нейният роман „Четвъртък“ е публикуван в САЩ, Китай , Италия, Словения, Северна Македония; романът „Една и съща река“ е публикуван в САЩ и Италия; романът „Градът на радостта и мира“ е публикуван в САЩ, Италия и Северна Македония.
Разказът й „За Димитър – поет“ е избран от читатели, редактори и литературни критици на научно-фантастична литература за най-добър разказ с научно-фантастични елементи на платформата CRITTERS, САЩ, за 2022 г.Разказът на Евтимова „Seldom”(„Рядко“) е включен в антологията “Best European Fiction 2015”(„Най-добра европейска проза 2015 г.“) на издателство Dalkey Archive Press, САЩ, 2015. Разказът на писателката “Твоят ред е” е един от десетте наградени разказа в световния конкурс за къс разказ на тема “Утопия 2005” в град Нант, Франция. Разказъг е включен в антологията “Утопия 2005 – Десет писатели от цял свят”. Разказът й „Васил” е един от десетте разкази, спечелили в конкурса за къс разказ от цял свят на радио BBC, Лондон за 2005 г.

Кристин Димитрова

(родена на 19 май 1963 в София, България) е писателка, поетеса и преводачка.
Тя е автор на романите „Ще се върна за теб“ (2022) и “Сабазий” (2007, преведен в Мексико, Румъния и Беларус), както и сборниците с разкази “Любов и смърт под кривите круши” (2004), “Тайният път на мастилото” (2011, Македония) и „Като пристигнеш, обади се” (2017, Швейцария).
Поезията й включва тринадесет книги, сред които „Тринадесетото дете на Яков“, „Образ под леда“, „Поправка на талисмани“, „Хората с фенерите“, „Уважаеми пътници“ и др. Нейни стихосбирки са излизали в Ирландия (“A Visit to the Clockmaker“, 2005), Великобритания (“My Life in Squares”, 2010), Чехия (“Сутринта на картоиграча”, 2013) и Индия („Поезия от Кристин Димитрова“, 2022).
Димитрова е носител на пет награди за поезия („Иван Николов“, „Златната метафора“, двугодишната награда „Иван Пейчев“ и др.), четири за проза („Христо Г. Данов“, „Перото“, Годишна награда на в. „Труд“ и др.) и две награди от СПБ за „специални постижения“ в превода на поезия – за „Анаграмата” (1999, избрани стихове от Джон Дън) и „На лов за Снарк” (2013, от Луис Карол).
Кристин Димитрова е доктор по обществени комуникации и информационни науки, автор на изследването на образа на България в англоезичните медии през периода 1980-2000 г. – „Ефирни песни и тайни служби“ (2015). Нейни разкази и стихове са публикувани в антологии и литературни издания в 38 държави на 28 езика.

СВЕТОВНА ЛИ Е БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА???

РАЗГОВОР С БЪЛГАРСКИ АВТОРИ И ПРЕВОДАЧИ

ЗДРАВКА ЕВТИМОВА И КРИСТИН ДИМИТРОВА

За да е световна, една литература трябва да се чете, а това означава и да се превежда на други езици. И това по принцип е задължение на съответната страна, да подкрепя превода на своите автори.

„Един от най-екстравагантните начини да умреш от глад е да бъдеш преводач от български език.“

Тези думи на българиста от Мексико Рейнол Перес Васкес звучат актуално на фона на тазгодишната програма „Преводи“ на Национален фонд „Култура“ (НФК), която беше обявена на 18 август.

Целта на програмата е финансово да подкрепи чуждестранни издателства в превеждането, издаването и разпространението на българска художествена литература зад граница.

Бюджетът за 2023 г. обаче е четири пъти по-малък от миналогодишния, а за пръв път в програмата има и териториално ограничение. За финансиране могат да кандидатстват издателства само от Европейския съюз (ЕС), Европейската икономическа общност (ЕИО) или Швейцария.

Бюрхан Керим

Завършва Актьорство за драматичен театър и Режисура в сценичните изкуства в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов“. През годините на следването посещава лекции по драматургия и прави първи опити за драматургично писане и сценични адаптации на белетристични текстове, част от които реализира в свои постановки. „Лавандуловото момче“ е неговият дебютен роман.

“Лавандуловото момче”

„…има един трети закон. Не физичен, друг, сякаш е намесена невидима сила, която разгражда излишъка, пукнатина, през която изтича съществуващото, преобразява се и после се заличава. Каква е тая закономерност? Къде отива изтритото…“

Kак може да се живее само тук, се пита Юсуф, лавандуловото момче, когато онова другото ни примамва необяснимо и ни привлича като есенно слънце. Едно момче на ръба на света си клати краката над бездната и вярва, че реалността е не само мимолетна, но и през нея има път за Другаде. Всяка любов, всяко мечтание, всеки сън идват при нас да ни го напомнят. Tова е роман чието око гледа в процепа, от който струи светлината на магичното, надделничното, метафизично живеене. Вярваме безусловно в него, докато сме деца, но какво се случва с дръзналия да не се отказва от тази вяра и след това?

Кремена Димитрова/редактор

***

Писането на Бюрхан Керим е магично, нежно и дискретно. Когато попаднеш в неговия свят, не искаш да излизаш от него. И колкото повече четеш толкова повече се чувстваш у дома, сливаш се с редовете и усещаш истинската поезия и красота на всяка написана дума. А те са навързани, като лавандулови мъниста в една безкрайна нишка от притчи и послания…

Георги Бърдаров

Йоанна Елми

Тя е писателка и журналистка. Пише за независимите медии „Тоест”, „ВИЖ”, „Дойче Веле” и други. Живее между България и САЩ. Завършила е английска филология и международни отношения в Париж, както и политически комуникации в Амстердам. Първият ѝ роман „Направени от вина” е носител на наградата „Южна пролет” за дебют и е номиниран за наградите на Портал „Култура”, „Перото” и „Хеликон”. „Направени от вина” е книга за поколението на „родените свободни” след 90-те, за емиграцията на Запад, пропуснатия свят, носталгията, домашното насилие и надеждата за по-добро бъдеще. Предстои да излезе на немски, нидерландски и др.

“Направени от вина”

Романът на Йоанна Елми „Направени от вина“ се наложи като един от най-силните дебюти в съвременната литература. Младата авторка спечели наградата на конкурса „Южна пролет“ в раздел проза, а неотдавна и номинация за дебют в литературните награди на „Перото“. Йоанна пише за независимото издание „Тоест“, била е сътрудник на Асоциацията на европейските журналисти – България, и публикува в доста различни медии.

Роман, който влиза с взлом в детската стая на Прехода, взривява премълчаното, хваща за гърлото и започва един разговор, болезнен, но и разбиращ. Разговор, който отдавна трябваше да бъде проведен, в който има напускане и завръщане, американска мечта по неволя и вина по български. Смело, талантливо и остро писане с ум, талант и сърце. Един от най-силните дебюти, с които съм се срещал в последните години. Незаобиколим.

Георги Господинов

Елена Алексиева

писател, драматург и преводач. Автор е на 16 книги с проза и поезия, най-новата от които е романът „Вулкан“ (2023). Носител е на редица литературни награди, сред които „Хеликон“, „Перото“, „Роман на годината 2019“ за романа „Свети Вълк“, „Йордан Радичков“, както и на театралните „Икар“ и „Аскеер“ за нова българска драматургия. Нейни книги са преведени на френски, испански, руски, македонски, арабски и други езици.  Живее в София и работи като конферентен преводач на свободна практика.

“Вулкан”

Книга, която ще ви запрати в друга реалност – вашата; книга, в която днес е вчера, но и утре; книга без герои, защото всички са герои; книга за прискърбната радост, безутешната утеха и мимолетната вечност; книга язвителна, пънкарски поетична, която те изритва с първата глава и те държи наелектризиран до последната. Книга за мен и за теб.
Георги Ангелов

„Модерността“ в прозата на Елена Алексиева има различни измерения, но в едно тя остана вярна на класическата проза – тя твори fiction, няма претенцията да разказва действително случили се неща. Онези, които ще търсят и разпознават в творбите ѝ действителни лица и събития, ще сгрешат. Което не значи, че не постига силни и безпощадни внушения именно за съвременната социална действителност.
Светлозар Игов

Мариане Грубер

Тя е родена на 4 юни 1944 г. във Виена). Авторка е на проза, лирика, есета, утопични романи, детска и юношеска литература. Един период от детството й преминава в провинция Бургерланд, чиято атмосфера тя претворява в няколко свои творби. След като завършва класическа гимназия, следва пиано във Виенската консерватория, като посещава допълнително няколко лекции по медицина и психология при световноизвестния проф. Виктор Франкл.

Първите й творчески изяви са стихове и разкази за възрастни и деца, публикувани в списания, излъчени по радиото и телевизията. Творческото й развитие продължава като автор на романи и есета. Най-известните й произведения са: „Стъкленото кълбо“, роман (1981, 1984), „Протоколи на страха“, разкази и есета (1984), „Междинна станция“, роман (1986, 1988), „Смъртта на дъждосвиреца“, две новели (1991), „Безветрие“, роман (1991; получава престижната италианска литературна награда „Джузепе Ачерби“).

Работи като сътрудник на радиото и телевизията. Изнася лекции в Европа, Азия и САЩ. От 1994 до 2014 г. е ръководителка на Австрийското дружество за литература, най-голямото австрийско сдружение, осъществяващо контакти с творци от цял свят, а след това е негов почетен председател. Носител на многобройни награди, между които наградата „Джордж Оруел“ на град Санкт Пьолтен (Австрия), награди за лирика, за къс разказ, наградата на Виена за детска и юношеска литература, на спомената вече италианската награда „Джузепе Ачерби“ и др. Почетен доктор на университета в Нижни Новгород (1997). Член на Международното настоятелство на Международно дружество „Елиас Канети“.

На български са издадени следните книги от Мариане Грубер: „Протоколи на страха“ (изд. „ПИК“, 1994), „Смъртта на дъждосвиреца“ (1998), „Безветрие“ (изд. „Панорама“, С., 2001), , „Към замъка“ (изд. „ПИК“, В. Търново, 2010), „Спомените на един смешник“ (библ. „Нова Европа“, изд. МД „Елиас Канети“, 2014).

Мариане Грубер успява да съчетае по един забележителен начин писателската с литературно-посредническата дейност и да свърже екстравертността на културния мениджмънт с интровертността на писателското призвание, като ги систематизира и класифицира в работата и живота си. Едновременно с това успява да открива нови творци и да им предоставя възможности за изява. Признава, че е дълбоко вярващ човек и вярва в съзидателната сила на изкуството. А щом едно общество може да си позволи да създава култура, то може да намери и образци за решаване на проблемите си.

Тя ще представи откъси от все още непубликуваната си книга със спомени

Владимир Шумелов

(1958, Перник), завършва „Българска филология“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ (1982). Живее и работи във Велико Търново, където е един от организаторите на литературния живот в града в последните десетилетия. Член на българския ПЕН-център (от 2022 г.). В периода след 1990 г. има над 600 публикации: белетристика, публицистика, есета, преводи, статии, рецензии, отзиви в научни издания за хуманитаристика и сборници; редактор на книги от различни жанрове, автор на предговори към тях; редактор на юбилейни вестници във Велико Търново, автор и редактор на статии за енциклопедии. Гл. редактор и редактор в различни културни издания, член на журита в прегледи на годишната литературната продукция в различни градове и на национални литературни конкурси.
Негови книги се намират в Конгресната библиотека във Вашингтон, САЩ. Има публикации на френски, английски, сръбски, македонски език. Лауреат на многобройни награди за проза в България и САЩ.
Съставител на справочник „Литературно Търново. Търновски писатели и книжовници от св. Теодосий Търновски до наши дни“ (изд. „НЧ „Петър Иванов“, Ст. Загора; ИК „Огледало“, С., 2019; второ преработено и доп. изд., 2020), „Вечности. Антология на великотърновската поезия от края на XX и началото на XXI в.“ (ИК „Огледало“, С., 2021), на „Био-библиография на Владимир Шумелов“ (изд. „ДАР-РХ“, В. Търново, 2015).
Автор на белетристичните книги: „Двойно“ (изд. „Елпис“, В. Търново, 1994; Голяма награда за дебютна прозаична книга „Южна пролет’95“, награда „Дебюти“ на фондация „Славяни“), „Между Бекет и Аз“ (изд. „ПАН-ВТ“, 1998; изд. „Фабер“, 2003, В. Търново; национални награди „Интелект’98“ и „Светлоструй’99“), „И така нататък“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2007), „Каквото дойде. Четири писма за любовта“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2014), „Крадец на спомени“ (изд. „Потайниче“, С., 2019), „The End. Роман-сингуларност“ (ИК „Огледало“, С., 2021), „Топла човешка точка“ (ИК „Огледало“, С., 2023).
Издава книгите с есеистични и литературнокритически текстове: „Накърнимото“ (ИК „Жанет-45“, Пловдив, 2004); „Цветните спомени на греха“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2009); „Лисица в кокошарника“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2013); „Pink Floyd. Елипси“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2013); „Ще чакам дъгата“ (изд. „Либра Скорп“, Бургас, 2017); „Широко отворени очи“ (ИК „Огледало“, С., 2023).

Корнелиус Хел

Роден е през 1956 г. в Залцбург, следва немски език и теология, 1984-86 г. преподава немски език и австрийска литература в университета във Вилнюс; след това е преподавател в Otto Müller Verlag и директор на литературния форум Leselampe в Залцбург; от 1993 г. живее във Виена като автор, преводач и литературен критик, автор на няколко книги и много предавания за ORF и Bayerischer Rundfunk; публикации за Е. М. Чоран, Томас Бернхард, Имре Кертес, Мило Дор, Петер Хениш и др.; различни лекции в австрийски университети, 2010 г. – лекция по поетика в Института за германистика към Университета в Клагенфурт. Многобройни преводи от литовски език (проза, поезия и драма), награда на Австрия за литературен превод за 2018 г., стипендия “Елиас Канети” на град Виена за 2019-21 г.

“Lesereise Budapest: Der frivole Charme der Brückenstadt” (2012 г.), “Lesereise Ungarn: Donaublick und Pusztatraum” (2013 г.), “Ohne Lesen wäre das Leben ein Irrtum” (2019 г.), както и преводите на романите на Ундине Радзевичуте “Fische und Drachen” (2017 г.) и “Das Blut ist blau” (2019 г.) и на стихосбирката “Вариация на тема пробуждане” от Томас Венцлова (2022 г.).

Без четене животът би бил заблуда

Четенето означава да се потопиш в чужди светове, да се занимаваш с миналото или настоящето. Четенето разширява хоризонтите на човека по много начини: не само че чрез четенето чужди хора, култури и (отдавна) отминали събития могат да влязат в нашето ежедневие – в една добра книга човек също така намира себе си отново. Четенето означава да се оставите да бъдете омагьосани от думи, изречения, образи.

От Майстер Екхарт до Елфриде Герстл – в този том са събрани тридесет биографии, които разпалват и съживяват желанието за многообразието на литературата. Без усилие и весело Корнелиус Хел ни води през личната си литературна история. В продължение на няколко години от приносите в поредицата Ö1 “Gedanken für den Tag” (Мисли за деня) се появиха множество кратки есета, които дават представа за живота и творчеството на авторите. Но всички те имат една обща черта: всяко едно от тях е признание за любов към четенето.

Юлиана Сайска

Тя е актриса, режисьор, психодрама терапевт, преподавател в Магистърска програма „Артистични психосоциални практики и психодрама“, НБУ. Участва в множество независими представления в страната и чужбина. Социално и творчески ангажирана в работата си с деца и младежи от улицата и различни маргинализирани групи. Работи със свой екип от професионалисти от 2017 г. до днес, а в актива на групата има реализирани шест художествени творби, последният проект е „Сцени на разсъмване“. Основателка и основен двигател на фондация Emergency Theater.

Цвета Софрониева

Тя е авторка на поезия и проза, на есета, театрални текстове, литературни инсталации и поетични преводи. Дипломирана като физик и доктор по философия и история на науката. Работила е като изследовател, културен кореспондент, преподавател по литература в различни части на света. Инициаторка е на интеркултурални програми като „Познание и поезия“, „11.9. Уебстрийминг поезия“ и „Забранени думи“, организира частен салон на изкуствата „Ден на буквите“. Участва активно в създаването на фондация Emergency Theater.

Артистичният колектив приема своето име и мисия от “Emergency Room” (Спешно отделение), което в медицината е място за животоспасяващи интервенции. Именно споделеното остро усещане за спешна нужда от намеса, която да облекчава симптомите в наболелите зони на съвремието ни, обединява 8 професионалисти с много различен опит като Юлиана Сайска (актриса, режисьор и психодрама терапевт), Цвета Софрониева (писател, драматург и физик), Елена Димитрова (актриса и режисьор), Яна Мороз (антрополог и артист), Елица Алексиева (композитор и музикант), Велислав Павлов (актьор), Ралица Тонева (сценограф) и Теодор Котов (психодрама терапевт и артист) в колективното им сценично търсене като екип.

         „Една от основните характеристики е, че градим драматургичното съдържание на творбите си в досег с драматургията на вътрешната сцена на човек. Представленията се превръщат в преживяване.“ Тази съвсем кратка заявка е част от творческата мотивация, която провокира неформалното сформиране на “Emergency Theater” през 2017 г. и учредяването му като юридическо лице през 2021 г.

Театрално представление: “Сцени на разсъмване”

КРАТКО РЕЗЮМЕ НА СПЕКТАКЪЛА

  Представлението „Сцени на разсъмване“ е първата част от трилогията „Final Countdown – човешкото по време на имплозия“. Авторите му го определят като „представление-обръщение към духа на времето“ – една оратория за човешката безпомощност, за страха от загубата на човека до нас, за копнежите и илюзиите, за силата и утехата на пробуждането, за да осъзнаем реалността, която живеем и да я приемем или променим. Спектакълът е и среща с неизвестното в опит за близост и разбиране – на себе си и на другия. Между съня/спомен и кризата на предстоящия ден е моментът, в който се случва проясняването, истината, която изплува като момент на разсъмване. „Само обичта дава ориентир. Тя тласка, тя води. За нея става дума на тази сцена. Любовта. Спасението от смъртта […] Имаме нужда да проумеем кое е по-важното от страха. Заедно да демитологизираме историята и илюзиите за бъдещето. Ние заставаме срещу любовта по каталог, дефинирането на човека и неговата чувствителност по някакви рекламни или политически критерии. Обичта сама по себе си е интимно чувство. Истинността ѝ е в индивидуалността и уникалността. Творим за всички, но не за всекиго. Срещаме публиката си на равни начала.“ – споделя Цвета Софрониева, чиито писма, поезия и пиеса градят драматургията на „Сцени на разсъмване“. Но като колективна творба, тази основа е в постоянен диалог с личните наративи на изпълнителите на сцената, както и с цялата театрална традиция, вглеждаща се в интимния свят на персонажите в различни епохи и от разнообразни ракурси.

Жанрово определение: Постдраматичен театър

Режисьор: Юлиана Сайска

Драматург: Цвета Софрониева

Интерпретирано и представено от: Елена Димитрова, Яна Мороз, Юлиана Сайска, Елица Алексиева, Велислав Павлов

Костюми, сценичен и светлинен дизайн: Ралица Тонева

Музика: Елица Алексиева

Аудио инженер: Нино Гомес

Художествено осветление и мултимедия: Анна Янакиева

„Проектът се реализира с финансовата подкрепа Национален фонд „Култура“, „Програма за възстановяване и развитие на частни културни организации 2022”.

Петър Денчев

Той е театрален режисьор, изследовател и писател. Завършва режисура за драматичен театър (2010), магистърска програма по театрално изкуство (2017), доктор по театрознание и театрално изкуство (2021). Реализирал е над 20 постановки в по-големите български театри (Народния театър „Иван Вазов“, Сатиричния театър, Театър „Възраждане“ София, ДТ „Стоян Бъчваров“ Варна, ДТ „Сава Огнянов“ Русе, ДТ „Стефан Киров“ Сливен, ДТ „Гео Милев“ Стара Загора и др.). Автор е на четири романа („Тъй, както мъж целува жена, която обича“ 2007, „Тихото слънце“ 2012, „Малкият бог на земетръса“ 2019, „Превъртане“ 2021”) и един сборник с разкази („Истории в минало време“, 2011). С първия си роман печели наградата за нов български роман „Развитие“ през 2007 година, а последните два са номинирани за наградата за съвременна българска проза „Хеликон“. Бил е гост на различни резиденции и фестивали в региона. Работил е като драматург и режисьор в ДТ „Стоян Бъчваров“ Варна, главен режисьор в Сливенския театър от 2020 и научен сътрудник към Института за изследване на изкуствата към БАН от 2022 г.

„Употреба и функция на пространството в театралния спектакъл (т 1968 година до наши дни)“

Книгата на Петър Денчев доразвива неговия дисертационен труд със същото заглавие, защитен в Института за изследване на изкуствата към Българската академия на науките. Обект на текста е един неразглеждан досега като цялостно изследване проблем – пространството в театралния спектакъл в българската сценична практика в нейната нова и най-нова история. Много ценно качество на текста е, че авторът му намира особено продуктивен фокус, през който да изследва поставения проблем за пространството и неговата употреба и функция в театралния спектакъл през последните пет десетилетия – творческия тандем между режисьора и сценографа.

проф. д.н. Камелия Николова

Трудът на Петър Денчев представя многоаспектно един слабо изследван проблем в българската театрална наука. Добре организираната структура превръща работата в увлекателно четиво и допринася за ясното извеждане на основните проблеми и представяне на изследваните явления.

доц. д-р Румяна Николова

„… Долавя се ехото от процеси, които превръщат естетическото от визуално в социално събитие. Авторът се стреми да докаже еманципацията на пространството като собствена величина. Обръща се внимание на характерните архитектурни елементи на пространствата – site specific. Мисли се за средата като перформиращ обект. Дисертацията е опит да се допълни българското театрознание с един фокусиран спрямо проблемите на пространството текст.”

доц. д-р Венелин Шурелов

Христо Раянов

Той е роден през 1987 в Русе. Завършва „Журналистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“ (бакалавър) и „Литературата – творческо писане“ в СУ „Св. Климент Охридски“ (магистър). Доктор по филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Има две издадени книги: С дебютната си книга – сборника разкази „Трудният начин“ – печели Националната награда „Южна пролет“ през 2014 в категория „Проза“. Разкази от тази книга са публикувани на хърватски език в сборника „“Izbor iz suvremene bugarske književnosti” през 2015 г. Втората му книга: „Ами ако: България на три морета“ е сборник сатирични есета, публикуван през 2016 г. Печели националната награда за разказ „Рашко Сугарев“ през 2022 г. Награден е от сп. „Forbes България“ в класацията млади и успешни българи „30 под 30“ през 2016 г. Сценарист на сериалите „Столичани в повече“, „Откраднат живот“ „Румбата, аз и Роналдо“, както и на множество телевизионни предавания. Експерт към ИА „Национален филмов център“, 2020 г. Понастоящем работи като редактор в БНТ (РТВЦ Русе) и като хоноруван преподавател в РУ „Ангел Кънчев“. Наред с това е един от водещите на предаване за култура по Дарик Русе.

ПОРТРЕТИ НА ЗЛОТО

РЕЗЮМЕ

„Портрети на злото“ е доклад, базиран на дисертационния труд „Героят-злодей – между художествения образ и сюжетната функционалност“, защитен на 26.10.2021 г. в СУ „Св. Климент Охридски“. Научен ръководител на дисертацията беше проф. дфн. Боян Биолчев. В доклада се търсят отговорите на следните въпроси: Как се вписва функцията на злодея във функцията на сюжета? Как е изграден художественият му образ, как е представен злодеят в литературно произведение и неговите кино и телевизионни адаптации? Кое прави злодеят запомнящ се и добре изграден – функцията му или образът му?

За да отговорим на тези въпроси, се проследява възникването и развитието на понятията „сюжет“, „персонаж“, „герой“ и „злодей“ – систематизира се знанието от Античността до наши дни. Ползват се трудовете на Аристотел и Хораций. руската школа в теорията на литературата, Томашевски, Шкловски и Проп, сценарното писане е представено от трудовете на Сид Фийлд, Робърт Маккий, Линда Сигър и Джон Труби. Относно изграждането на персонажите и тяхното място в сюжета можем да отличим изводите на Джоузеф Кембъл и Кристофър Воглър, както и на Карл Юнг.

Подобен тип систематизация на теория и практика не е правен до момента в България. Практическото измерение на доклада, а именно – портретите – ще бъде представено от анализ на някои от най-емблематичните злодеи в литературата и киното – Дяволът, Дракула, Професор Мориарти и Капитан Хук. Текстовете, в които четиримата се появяват за пръв път, както и екранните адаптации, ще дадат ясна представа за различните механизми за създаване на ярки многопластови персонажи в литературата и киното.

Корнелиус Хел

Роден е през 1956 г. в Залцбург, следва немски език и теология, 1984-86 г. преподава немски език и австрийска литература в университета във Вилнюс; след това е преподавател в Otto Müller Verlag и директор на литературния форум Leselampe в Залцбург; от 1993 г. живее във Виена като автор, преводач и литературен критик, автор на няколко книги и много предавания за ORF и Bayerischer Rundfunk; публикации за Е. М. Чоран, Томас Бернхард, Имре Кертес, Мило Дор, Петер Хениш и др.; различни лекции в австрийски университети, 2010 г. – лекция по поетика в Института за германистика към Университета в Клагенфурт. Многобройни преводи от литовски език (проза, поезия и драма), награда на Австрия за литературен превод за 2018 г., стипендия “Елиас Канети” на град Виена за 2019-21 г.

“Lesereise Budapest: Der frivole Charme der Brückenstadt” (2012 г.), “Lesereise Ungarn: Donaublick und Pusztatraum” (2013 г.), “Ohne Lesen wäre das Leben ein Irrtum” (2019 г.), както и преводите на романите на Ундине Радзевичуте “Fische und Drachen” (2017 г.) и “Das Blut ist blau” (2019 г.) и на стихосбирката “Вариация на тема пробуждане” от Томас Венцлова (2022 г.).

Без четене животът би бил заблуда

Четенето означава да се потопиш в чужди светове, да се занимаваш с миналото или настоящето. Четенето разширява хоризонтите на човека по много начини: не само че чрез четенето чужди хора, култури и (отдавна) отминали събития могат да влязат в нашето ежедневие – в една добра книга човек също така намира себе си отново. Четенето означава да се оставите да бъдете омагьосани от думи, изречения, образи.

От Майстер Екхарт до Елфриде Герстл – в този том са събрани тридесет биографии, които разпалват и съживяват желанието за многообразието на литературата. Без усилие и весело Корнелиус Хел ни води през личната си литературна история. В продължение на няколко години от приносите в поредицата Ö1 “Gedanken für den Tag” (Мисли за деня) се появиха множество кратки есета, които дават представа за живота и творчеството на авторите. Но всички те имат една обща черта: всяко едно от тях е признание за любов към четенето.

Василе Михалаке (р. 1985, Букурещ) е съосновател на списание Post/h/um. Списание за постхуманистични изследвания и негов редактор. Координатор е на различни сборници с критическа теория и автор на статии (особено за постхуманизма и авангарда) в Caietele Avangardei, Observator cultural, Cultura, Idea, Corner. Football + Society и Post/h/um. Публикувал е сборник с теория в резултат на докторската си дисертация Noli me tangere? On Legitimacy and Autonomy in Literature (Tracus Arte, 2013) и две стихосбирки: Dead after Man (Tracus Arte, 2016) и The Creature of All Things (frACTalia, 2020).

„Хуманизъм и капитализъм. Постхуманистична перспектива за чудовищата“

Макар че някои идеи, които по-късно ще бъдат смятани за “хуманистични” или “капиталистически”, се появяват в европейската култура още през XIV в., капитализмът и хуманизмът се развиват като такива и стават доминиращи в Западна Европа от втората половина на XVII в. и началото на XVIII в., когато се опитват да отговорят на някои въпроси за “човешката природа” и, като следствие, за политическите, социалните и икономическите отношения в новия свят на модерността. В тази статия ще се опитаме да покажем, че хуманизмът и капитализмът се появяват в един исторически период в Западна Европа, когато въпросът за собствеността става изключително важен за философите и икономистите, отразявайки по-широки социални промени. Тези теории за собствеността легитимират формирането на нова социална класа от собственици на имоти – буржоазията. Например както в Декларацията за независимост на Съединените американски щати (Филаделфия, 1776 г.), така и в Декларацията за правата на човека и гражданина (Париж, 1789 г.) се говори за това, че човек се ражда свободен и равен със своите ближни. В същото време обаче собствеността е сакрализирана в основополагащите документи, като “човек” е имплицитно определен като “собственик”. И това се отнася не само за материалната частна собственост като земя или злато, но и за робите, жените, децата и животните. През XVIII в. се създава не само икономическа и идеологическа система, но и цял набор от социални и политически отношения, които водят до експлоатация на индивиди и широки социални, културни и биологични категории, определени в опозиция на “човека”. Това са чудовищата на капитализма-хуманизъм, онези, които са изключени от категорията “Човек” (от жените и децата, до незападното население и работниците, от които капиталът се нуждае, за да съществува) като рационално същество, носител на висока култура, притежател на “природа”, постоянно противопоставяща се на цивилизацията и културата, с една дума, на “човешкото”.

За краткост и от методологически съображения ще разделим чудовищата на капиталистическия хуманизъм на пет направления, формирани между XVII и XIX в., в рамките на които, разбира се, е имало критики, опити за реформи и дори въстания: патриархат (подчиненото положение на жените), колониален расизъм (и митът за прогреса), работническа класа или работна сила, експлоатация на животни и adultism (натурализация на детската невинност). Възникнали в резултат на развитието на идеологията на хуманизма и нейния икономически аспект – капитализма, те ще бъдат критикувани от множество посоки, които в крайна сметка ще доведат до появата на съвременния критически постхуманизъм.

Биргита Беер

Тя e автор и илюстратор на книгата, която e публикувана от издателство ars през септември 2016 г . в Германия. Тя учи в Университета по изкуствата в Берлин  и реализира много проекти и проектни седмици на тема “изключване и разнообразие”, разработва и поставя пиеси с деца, води артистични работилници и реализира изложби. Работи като художничка в Берлин и от 12 години е учител в училище “Сесилиен” в квартал Вилмерсдорф-Шарлотенбург. Тя е действащ училищен съветник в комисията за работа в регионалното образование. Биргита е създател на множество радиопиеси и мултимедийни театрални пиеси, които съчетават актьорско майсторство, музика и видео.

“Сузи, внучката от къщата на № 4 и времето на скритите еврейски звезди”

Това е графична новела, която ще потопи читателите в миналото с всичките им сетива, Тя съчетава трогателни текстове и съвременни исторически препратки и по този начин се свързва с младото поколение и особено с неговия визуален език и субкултура.

Това е истинската история  на Берлин на едно еврейско момиче, което е принудено да се крие в берлинското метро.  Книгата предлага специално и подходящо за деца обобщение на събитията между 1933 и 1945 г., което не е виждано досега и конкретен подход към историческото и културното образование. Препъни-камъкът, къща № 4, училището и околността могат да бъдат посетени, всичко съществува в реалността и по този начин се създава автентична картина. Важно е да се разбере, че Сузи е пример за това, че освен Ане Франк има и други съдби,  още еврейски семейства, на които е помогнато. С положителна развръзка, тъй като семейството оцелява, тази история предлага оптимистична перспектива, особено за децата, която ги насърчава да вярват в “доброто” и никога да не губят надежда.

Този проект е работа с паметта и светогледа и предлага варианти за действие, които повишават осведомеността за самостоятелно отговорно действие. Един от акцентите е антисемитизмът и паметта за Сузи и Холокоста. Целта е да се изградят мостове към настоящето, да се предадат знания и да се повиши осведомеността за опасностите, свързани с антисемитизма, но и с изключването като цяло (ксенофобия, другост, тормоз и др.).

Светът не започва някъде там, а точно в теб!

Мая Разбойникова-Фратева

е и преводач на художествена и хуманитарна литература. Тя  учи немски език в Софийския университет “Свети Климент Охридски”, а през 1989 г. защитава докторат по литературознание в Лайпцигския университет. От 1989 г. работи в Катедрата по германистика и скандинавистика в университета “Св. Климент Охридски”. През 2015 г. е назначена за професор по немскоезична литература в същия университет. Нейната област на литературознание е немскоезичната литература на XIX, XX и XXI век. Участва в проекти по превод и литературознание, а през 2017 г. ръководи проект във Факултета по класически и нови филологии на СУ “Свети Климент Охридски” на тема “Немскоезичната литература в културния контекст на България”. Удостоена два пъти с годишната награда на Дружеството на българските преводачи (през 1999 г. за превода на Ханс-Роберт Яус и през 2006 г. за превода на романа на Йелинек “Пианистът”), а през 2016 г. – с  националната награда “Христо Г. Данов”, присъдена от Министерството на културата и град Пловдив (за превода на писмата на Рилке).