Йоанна Елми ще гостува на Литературния фестивал, за да представи „Направени от вина“– книгата, с която спечели номинация за наградата „Елиас Канети“. Срещата на живо с нея е на 8-ми октомври, а отговорите, които даде на въпросите в специалното интервю, са възможност да добиете представа за нейната личност.

• С какво ще се представите на Литературния фестивал? Дайте повече информация за книгата, от която ще четем, повече за идеята да я напишете и по-специално с какво ще заинтригувате в аванс публиката?

В романа „Направени от вина“ написах една от историите на моето поколение, т.нар. „родени свободни“ (born-frees), първото поколение след Промените. Това е история за възпитанието да бягаш навън, да се спасяваш от своя свят, защото „тая държава за нищо не става“. За сблъсъка със света, за който си закъснял, защото вече всички се борят с проблеми, които не признават национални граници. Защото вече всички големи градове си приличат и никоя държава не е нещастна по своему. Това е и история за дома, който носим в себе си. За голямата история на тоталитарния режим в България и как тя е формираламалките ни, лични истории. За българката като основен виновник и жертва, но иза удоволствието, удобството да бъдеш жертва, за превръщането на ненужнитежертви в свещени подвизи и в начин на живот. За разбитите градове и мечти. За източните и западните зависимости…При срещите си с публиката дотук винаги има поне един човек, който откривасвоята история в книгата. Не знам до колко това ще заинтригува някого, но човешките истории със сигурност ме интригуват мен. Така че се надявам дачуя историите на читателите в Русе. И нямам търпение да се срещнем…

• Какво очаквате от 16-то издание на литературния фестивал под мотото „Сънят на разума…“ (по Франсиско Гоя „Сънят на разума ражда чудовища“)?

Очаквам обговаряне на света през така важната Източна чувствителност. Ако приемем, че Западът, около който се въртят разговорите на света, е неговият център, тоест да речем слънчевия сплит, то сърцето на света следва да се пада отляво – точно на териториите, изброени в анонса на фестивала: Австрия, България, Германия, Полша, Румъния, Северна Македония, Унгария, Чехия…Иначе звездата на моята лична програма със сигурност е Анджей Сташук –Керуак на Изтока.

• Когато на бъдещето се гледа като на нещо далечно и добре защитено, когато не са предвидени последствията от големите пробиви, революционните открития, иновации и пр., какви поражения могат да нанесат върху живота на човечеството? Всъщност това основание ли е за ежедневна тревожност?

Защитено бъдеще няма, според мен никой не гледа на него като на такова, напротив – цялото ни битие е съсредоточено в обезопасяване на бъдещето. Иначе светът нямаше да пише историята на колективната си истерия вечетолкова хилядолетия – къде с религиозен фанатизъм, къде с войни, с алчност, свсички други опити за подчиняване на природата и времето…А иначе всичко нанася поражение върху живота на човечеството. Големите революции създават поражения, големите застои – също. Идеята, че можем да съществуваме без болка, е илюзия. Животът не е крехък кристален сервиз, който трябва да стои на полицата и да се пази за гости. Той е там, за да се ползва, да се драска, да претърпи поражения – да се живее, защото рано или късно се чупи така или иначе. Със сигурност има основания за тревожност, но няма смисъл от нея – прекалено много е извън контрола ни. А онова, над което имаме власт, изисква смирение и спокойствие, за да се осъществи.

• Как приемате изкуствения интелект – като помощ или препятствие във вашата професия? Страхувате ли се от него?

Върху гравюрата „Сънят на разума ражда чудовища“ виждаме спящ по лице човек, над който летят всякакви зверове, сред формите има бухали и прилепи. Човекът е заспал върху бюрото си – там има разпилени хартии, химикали, подсказка за някакъв прекъснат мисловен процес. Класическото тълкувание е просвещенско, то противопоставя разум и невежество, човешко и зверско. Без разума, злото и развалата побеждават. Ако хиляди години сме вярвали в историята, че Бог е създал човека, то през последните триста години от Просвещението насам вярваме в историята, че човекът създава света. В някакъв момент този сюжет ни води до пълно отричане на човешкото, на инстинкта, на емоцията за сметка на един хладен разум, който цели оптимизация, ефективен мениджмънт, максимум продуктивност и т.н. Тоест наблюдаваме бавното превръщане на човека в единица, в машина. Изкуственият интелект е връх на тази тенденция. Той може да се използва за добро, например да бъде машина там, където човекът няма нужда да е такава – в писане на високоспециализирани документи, които се правят по матрица, да речем. А може да се използва и в перверзния култ на продуктивността – да пише сухи, лишени от креативност романи, да превежда литература без мисъл за езика (но пък евтино) и да прави плоска журналистика, която пренебрегва нюансите на света за сметка на бързите новини и първичните емоции. Всъщност Гоя включва пояснение към творбата, в което казва, че когато въображението е изоставено от разума, тогава се раждат чудовищата; когато разум и въображение се обединят, се ражда изкуство и стават чудеса. Ако Просвещението е било реакция на живота във въображението без разум, тоест в невежеството, то днес като че ли живеем в другата крайност – разум без чувствителност, въображение, човещина. И според мен това изисква обратно тълкуване на „Сънят на разума ражда чудовища“: зверовете се превръщат в образи на природата (бухалът – символ на мъдростта, прилепът – на вечната цикличност, на обновлението и котката – на независимостта и интелекта), които се опитват да събудят човека от невежия сън, че може да живее извън природа таи извън себе си като природа. Че може да се превърне в чист разум, в машина.Че може да общува според алгоритми, да маскира очевидно жестокото с правен жаргон, да остави машини да мислят и създават вместо него. Не ме е страх. Мисля, че ако ние откажем да се събудим, природата ще ни събуди насила. И това вече се случва.

• Четене и издаване на книги – кое изпреварва, кое е с крачки напред и как трябва да бъде?

Не бих могла да пиша, ако не чета. Но знам, че други хора го правят и то нелошо.А по принцип не харесвам думата „трябва“. Тя и изводите към нея принадлежат другиму.

•  Множат се писателите(или наричащите себе си с лекота писатели). Какви са добрите и не съвсем добрите страни от достъпността на книгоиздаването днес?

В една за съжаление все още неиздадена у нас книга на Джордж Гисинг, New Grub Street, героите се възмущават от вулгаризирането на писателството, отнарояването на писатели, от това, че всички четат и могат да издадат книга. Единият герой се стреми да пише бестселъри, да бъде популярен и продаван; другият пише романа на живота си, дори влиза в горяща сграда и спасява нечовек, който моли за помощ, а ръкописа си – така и не публикува романа си приживе, но той се оказва шедьовър; третият публикува една успешна първа книга и прекарва остатъка от живота си парализиран от страх и бедност, защотоне може да напише втора. Романът на Гисинг е публикуван през 1891 г. Хубаво е, че оттогава насам нищо несе е променило. Литературата си остава едно от малкото занимания снеизвестен край. Едно от малкото начинания, където всички „трябва“, мнения кое е добре или не и т.н. са напълно без значение, остават лични и субективни. И това е прекрасно. Надявам се хората да четат. Надявам се и да пишат, защототова е един от начините да оцелееш в света. Останалото е опит да контролираме неконтролируемото. Обречено на провал.

• Писателят, творецът изобщо, трябва ли да бъде фактор в политиката? Независимо дали отговорът ви е ДА или НЕ, обосновете го.

Ако не живеем на самотен остров и не сме напълно самодостатъчни, ние се намираме в някаква политическа динамика. Независимо признаваме ли го, или не. Политиката, ако вземем същинското ѝ значение, са работите на града, на общуването, на живота заедно. Животът заедно и общуването са невъзможни без езика. Нещо повече, езикът ги определя. А литературата – това е езикът в най-чистата му форма. Затова пак отхвърлям това „трябва“, заменям го в този случай с по-простичкото„е“. Дори позата на един творец, че „не се занимава с политика“ или „не се интересува от политика“ всъщност е политическа позиция – позицията да се преструваш, че изкуството и думите нямат значение, че те не може да се използват за добро или зло, независимо от техния замисъл и послание (Оруел например надали е предполагал, че неговата 1984 ще стане символ и дори манифест на съвременните конспиративни групи). Серията на Гоя също е коментар над политическата ситуация в неговото съвремие, сатира на испанското общество. Смелото (и за мен – доброто) изкуство винаги е политическо, защото говори истината и то в настоящето, когато е най-опасно и неудобно да я казваш. То е есенция на свободата. Не случайно творците са първите жертви на всеки тоталитарен режим. Творецът, който сестрахува да говори истината, намира спасение в „аполитичното“. Страшното не е, че творчеството е политика. Страшното е тогава, когато стане пропаганда. Ироничното е, че творците, които се страхуват от политиката, често свършват на гробището на пропагандата.