ДК    Буквата „ë“ в албанската азбука има особена функция — често остава „няма“, непроизнесена, но променя звученето на думите около себе си. Как тази езикова особеност се превърна в основна метафора за преживяванията на косовските мигранти в Германия?

ЙК   „Ë“ е най-отличителната и най-често срещаната буква в албанските текстове. Тя напомня немския звук Schwa-Laut — онова приглушено „е“, което чуваме в края на Gedanke, Lieber. В албанския обаче, когато стои в края на думата, в повечето случаи изобщо не се произнася, но въпреки това измества ударението ѝ. Тъкмо затова се превърна в символ на разказа в романа ми: войната в Косово и нейните последици. Преживявания, за които обикновено се мълчи както в косовско-албанските семейства, така и в публичното пространство на страните, станали тяхна нова родина. „Ë“ олицетворява това безмълвие и отваря въпроса за онова, което присъства, което променя живота на засегнатите, но досега е оставало неизказано. Именно от неизреченото, у мен, като писателка, се роди вътрешна неотложност. Привлече ме и чисто художественото предизвикателство: да изобразя безмълвието в литературен текст — тоест чрез самия език.

ДК    В книгата четем: „Идвам от място, което бе опустошено… Идвам от безмълвието.“ Как се пише роман за невъзможността да говориш и как литературата може да даде глас на онова, което съзнателно остава премълчано?

ЙК    Когато като писателка търся език за неизреченото, се надявам с това да допринеса за общата ни памет. За мен става дума преди всичко за отваряне на пътища към нея. От една страна, към читателите, които досега може би са знаели твърде малко за войната в Косово и чрез текста ми могат да се докоснат до една определена гледна точка и да я преживеят. От друга,  към онези, които са пряко свързани с тази война, защото са били принудени да бягат, защото са загубили близки или защото родителите им са я преживели, но почти не са говорили за нея.
Да помним за мен означава преди всичко да признаем преживяното страдание и да разберем миналото, за да можем по-съзнателно да изграждаме настоящето.

ДК    Текстът плавно преминава между немски, албански и английски. Съзнателно ли се стремяхте да накарате читателя да усети напрежението на превода и постоянното чувство, че не принадлежиш напълно никъде?

ЙК     За мен беше изключително важно в романа да има пасажи на албански, които след това неизменно да бъдат превеждани на немски. От една страна, исках ясно да покажа, че в семейството на героинята не разговарят помежду си на немски; от друга — да отворя тези разговори и за читателите. Но албанският винаги носи и миг на смущение — поне за онези, които внезапно се оказват пред език, непонятен за тях. Надявам се, че тъкмо в такива кратки мигове те могат да усетят нещо от опита на героинята. Особено радостно за мен е, че след литературни четения често ме заговарят именно за албанските пасажи: за мнозина едва когато чуят думите на глас, става ясно как всъщност звучат.

ДК    Романът започва с въздействащ телесен образ — неназованата героиня открива в устата си парченца от счупен зъб вследствие на нощно скърцане със зъби, познато като бруксизъм. Защо избрахте стоматологичния стол за рамка, в която постепенно се разплита миналото на войната?

ЙК    Точно така — разказвам историята на млада жена, която една сутрин се събужда с малко парченце зъб върху езика. После зъболекарят ѝ обяснява, че нощем скърца със зъби толкова силно, че рискува един ден вече да не може да говори без болка. Тогава тя започва да се пита какво има да разкаже и за какво трябва да проговори, преди да е станало твърде късно. И така, късче по късче, започва да разказва.

ДК     Главната героиня преживява войната в Косово от края на 90-те години на безопасно разстояние — в Германия. Какво е да израснеш в сянката на война, която се води „там“, а в същото време живее във всекидневието на семейството ти?

ЙК    Тъкмо тази перспектива досега ми липсваше в немскоезичната литература. А за мен, като писателка, особено предизвикателство беше да намеря език за нещо, за което сякаш все още не съществува език. В началото на 90-те години героинята ми пристига в Германия със семейството си още като малко дете. Затова тя преживява войната от 1998–1999 година не просто от безопасно разстояние, а през погледа на дете, което не разбира докрай случващото се, но отнася със себе си смътно предчувствие от онова време. Така остават множество бели петна, които вече порасналата жена се опитва със задна дата да освети. Спомените за военните години се наслагват върху преживяното след миграцията в Германия: изключването, етикетите, налагани отвън, откритият расизъм, но и неразбирането на войната, която тогава бушува в Косово. Получава се сложно наслагване на събития и гледни точки, защото героинята вижда и начина, по който Германия гледа към войната. Казано накратко, интересуваше ме една особена форма на съпричастна засегнатост — състояние между непосредствения опит на онези, които са били на място, и отдалеченото наблюдение от чужбина. Цялата тази сложност се нуждаеше от литературна форма и се надявам да съм я открила в романа си.

ДК    Самата Вие сте родена в Косово през 1991 година и сте израснали в Гьотинген. До каква степен животът на неназованата Ви героиня се пресича с Вашия собствен път през детската градина, училището и университета в Германия?

ЙК    Този въпрос ми задават отново и отново, и предвид приликите между мен и героинята, напълно разбирам защо. Важно е обаче да се помни, че „ë“ е роман — макар и автофикционален. От една страна, черпя от собствените си преживявания. От друга, съвсем съзнателно си служа със свободата, която дава художествената измислица — и в съдържанието, и във формата. Ще дам пример: празнините и въпросите без отговор занимават не само героинята. Те бяха и моята отправна точка — причината да напиша този роман и дълго, задълбочено, да се връщам към темата. Затова, когато в книгата се разказва за нейните проучвания и търсения, те до известна степен се препокриват със собствената ми работа по романа. В литературния текст обаче всичко това попада в друг контекст и добива своя самостоятелна художествена форма.

ДК    Главната героиня е образована и умее ясно да изразява мислите си, но въпреки това продължава да се чувства чужда. Вярвате ли, че предразсъдъците и невежеството на мнозинството могат да бъдат преодолени чрез споделянето на лични истории или са твърде дълбоко вкоренени?

ДК     Вярвам в силата на литературата. Тя ни позволява да навлезем в една субективна гледна точка и в самия миг на четенето да се преобразим. Но преди всичко изисква нещо съвсем основно: да слушаме без да можем да прекъснем разказвачката. А веднъж докоснали се до сложността на тази перспектива, сме призовани да продължим да мислим — да поставим под въпрос собствената си позиция и, разбира се, самия прочетен текст. В крайна сметка това означава разговорът да продължи. Така литературата се превръща в част от общото ни осмисляне, а в случая с моя роман — и в особена форма на културна памет.