Николай Терзийски е един от номинираните за Националната награда “Елиас Канети” тази година. “Виновен” за това е романът му “Звезди под клепачите”. На 6-ти октомври от 20.00 часа е срещата с него в Дом Канети. Прочетете интервюто с Николай за темата на фестивала, писането и публикуването в България и елате на срещата.

Какво очаквате от 16-то издание на литературния фестивал под мотото „Сънят на разума…“ (по Франсиско Гоя „Сънят на разума ражда чудовища“)?

Ако сънят на разума ражда чудовища, то пробуждането на духа ражда човеци. Чудовището и човекът живеят във всеки един от нас, вътре някъде, в необяснимата ни същност на Homo sapiens. Незнайно откъде дошла и накъде отиваща природно-божествена творба сме ние – чудото на еволюцията и заедно с това двукраките паразити по планетата. Хора-чудовища и хора-човеци едновременно. Събират ни заедно и съграждането, и рушенето; и взаимопомощта, и войната; и любовта, и омразата. Онова, което прави хората човеци обаче, е именно пробуждането на духа. Духовността. Книгите, картините, музиката, театърът… Сравнете хората в един автобус, тръгнали на работа, наблъскани един до друг, вторачени в телефоните си и хората на една литературна среща, които си говорят, обсъждат идеи, мечти, любов, безсмъртие, хора, чиито мисли карат въздуха да сияе. Аз съм виждал този сияещ въздух много пъти, на срещите с читатели. И съм сигурен, че на литературния фестивал в Русе всички ние заедно, ще се заредим от това сияние, за да родим не чудовища, а човеци.

• Когато на бъдещето се гледа като на нещо далечно и добре защитено, когато не са предвидени последствията от големите пробиви, революционните открития, иновации и пр., какви поражения могат да нанесат върху живота на човечеството? Всъщност това основание ли е за ежедневна тревожност?

Смятам, че сме свидетели на това как техническият прогрес изпреварва човешкия. Още не сме разгадали на какво сме способни ние самите, а търсим способностите на измисленото от нас, което изцяло ни е обсебило. Но нима това отново не сме ние, в огледалото на екраните си, на „умните” си оръжия, използвани с глупави цели? Когато кажем Франкенщайн, ние виждаме в мислите си чудовище, макар че Виктор Франкенщайн е човекът, създал това чудовище. Което е съвсем вярно – ние сме и създателят на чудовището, и самото чудовище. И – да, това е тревожно, много по-тревожно от всичко останало.

• Как приемате изкуствения интелект – като помощ или препятствие във вашата професия? Страхувате ли се от него?

Винаги се усмихвам на този въпрос. Защото се сещам за една песен на „Нирвана“, която слушах преди време. Написана от компютър, години след смъртта на Кърт Кобейн. Песен, плод на анализ на всички стари песни на групата. Първо се впечатлих. После се позабавлявах. Но така и не си я пуснах втори път, за разлика от другите, които съм въртял стотици пъти. Така че за мен нито литературата, нито музиката, нито което и да е изкуство, би представлявало интерес, ако усетя, че е създадено по алгоритъм. А това се усеща винаги.

• Четене и издаване на книги – кое изпреварва, кое е с крачки напред и как трябва да бъде?

Не обичам думата „трябва”. Не бих казал какво трябва и какво не – по отношение на четенето, писането и издаването. Но бих разказал за моя опит. С едно изречение. Няколко години преди издаването на първия ми роман „Отлъчване”, преди той да вземе наградата „Южна пролет” за дебют и преди да започна да пиша втори, после трети, аз бях награден за „Читател на годината” от Столична библиотека.

• Множат се писателите (или наричащите себе си с лекота писатели). Какви са добрите и не съвсем добрите страни от достъпността на книгоиздаването днес?

Популярна е тезата, че писателите били повече от читателите, колко много книги се пишели и издавали, слушал съм я много пъти. Аз обаче не смятам, че това е толкова страшно. Нека писането е достъпно. Нека всеки, който желае, да опита. Не е опасно – дори и да реши да си я отпечата сам, ако издателствата го отхвърлят, да се саморекламира. Какво лошо има в това? Много ни били пълни книжарниците с какво ли не… Това не е за оплакване. И супермаркетите ни са пълни с какво ли не, но знаем, че преди, когато магазините са били празни, е било далеч по-неприятно. Нека се пишат книги, нека имаме пълни книжарници и библиотеки. Трудно било да се наложи човек, сред толкова много книги? Ами така е, трудно е. Нека да е трудно. Времето ще отсее стойностните книги от всички останали. Аз се радвам, че имаме изобилие и от издателства, и от автори. Това не означава, че харесвам всички книги. Но не бих определил никоя книга като безполезна. Всяка книга е нужна.

• Писателят, творецът изобщо, трябва ли да бъде фактор в политиката? Независимо дали отговорът ви е ДА или НЕ, обосновете го.

Ако много хора днес с лекота наричат себе си писатели, то още повече хора с още по-голяма лекота се назовават сами политици. При политиците обезценяването на думата е далеч по-напреднало, отколкото при писателите. И може би тъкмо това е причината много от творците в България да странят от политическите крамоли. Прекалено оцапана ни е политическата класа в последните години и опасността да те приемат за част от нечии интереси, вероятно отблъсква хората на изкуството. Поне повечето от тях. Според мен това е една от важните причини днес да имаме такова остро противопоставяне на крайни мнения. Защото ако един голям творец или интелектуалец заема позиция, тя рядко ще отиде в крайности. Добрият писател е и човек на баланса, той вижда всички нюанси на цветовете, а не само черно и бяло. Лошото е, че днес в България той нито желае да говори, нито пък някой иска да го чуе.

• С какво ще се представите на Литературния фестивал? Дайте повече информация за книгата, от която ще четем, повече за идеята да я напишете и по-специално с какво ще заинтригувате в аванс публиката?

Ще гостувам в Русе с моя последен (засега) роман „Звезди под клепачите”. Ще разкажа историята на тази книга – от идеята, зародила се в тежък личен момент, през написването ѝ, до стигането ѝ до ръцете на читателите. Ще прочета откъс от романа и ще отговоря с удоволствие на всички въпроси. Тази книга заживя истински свой живот – в ръцете на читатели, до които предишните ми два романа „Отлъчване” и „Хроники на неведомото” бяха или не бяха достигали. Получи награда („Христо Г. Данов”) и всички важни номинации, което ме радва – нямаше жури, което да не я определи като една от най-силните за годината. А ето, че и комисията на „Елиас Канети” я постави сред най-добрите седем за последните две години. За последен път бях в Русе през 2019 година, когато при Ваня Хинкова представих „Хроники на неведомото” и имам страхотни спомени от срещата си с читателите в този прекрасен град. Нямам търпение да се видим и да си поговорим отново. За важното.