ДК    Г-жо Унру, родена сте в Казахстан, но семейството Ви е емигрирало в Германия, когато сте били бебе. Доколко историята в „Риби в мътни води“ се основава на преки спомени на Вашите баби, дядовци и родители?

ЕУ Действието в книгата се развива в Съветския съюз през 70-те години на миналия век. Тъй като нямам лични спомени за тези време и място, трябваше да разчитам на историите и описанията на семейството си. Познавам тези истории от дете и с годините те се превърнаха в нещо като вторична памет. В същото време,  изборът и събирането им  винаги включва моята собствена интерпретация – например да реша коя малка среща или кратка случка може да замени по-голям конфликт. Разбира се, за да го направя, първо трябваше да наблюдавам или преживея такъв конфликт сама. В този смисъл книгата е смесица от наследствени истории, моите собствени наблюдения и въпросите, които съм си задавала. Някои от тези въпроси възникват независимо от конкретен исторически контекст, където хората взаимодействат помежду си или като група се сблъскват с по-голяма система.

ДК      Менонитите традиционно изповядват абсолютен пацифизъм, което често води до нови преселнически вълни. Смятате ли, че тази тяхна философия ги превръща в перфектната жертва на репресивните режими или напротив – това е техният най-силен щит за оцеляване?

ЕУ     Мисля, че и двете могат да са верни. По време на гражданската война около Руската революция имаше опити за самоотбрана, но те дойдоха твърде късно и бяха твърде слаби. Междувременно, други групи с германски произход също нямаха шанс. Така че не бих казала, че това беше въпрос само за хора от менонитска вяра. От друга страна, много менонити вече бяха избягали от Съветския съюз навреме, стигайки до Канада или различни страни в Южна Америка. Щом беше възможно, те изпращаха пратки, опитваха се да помогнат на своите и работеха за хвърляне на светлина върху положението на останалите в Съветския съюз. Така че може да се каже, че техният пацифизм, като част от религиозните им убеждения, направи преместването по-приемливо от самото начало и укрепи връзките им. Всъщност това беше нещо, което им помогна да останат заедно и живи.

ДК    В романа използвате езикова смес от немски, руски думи и традиционния диалект Plautdietsch. Как се зароди този специфичен стил и беше ли трудно да преведете устната семейна памет на езика на художествената литература?

ЕУ  Тази комбинация се говори и днес, това също е езикът, на който ми бяха разказани тези истории. Затова ми се стори неправилно да пропусна това, което поне за мен прави историите и изреченията специални. Опитах и показах текста на хора, които не бяха запознати с езиковия фон. Те казаха, че изглежда странен, но привлекателен. Следващата стъпка беше да се уверя, че няма да изглежда като подигравка – сякаш някой имитира определен начин на говорене, за да се подиграе. Затова беше важно да не прекалявам. Използвах думите, които харесвах и които естествено използвах, когато говоря със семейството си. Друго предизвикателство беше, че този конкретен език няма стандартизирана писмена форма. Затова трябваше да намеря последователен начин да изписвам думите, без текстът да изглежда произволен или объркващ.

ДК     Избрали сте нелинейна, епизодична структура вместо класическа семейна сага. Защо решихте да разкажете за травмата от депортацията и затворения живот по този начин, фрагментирано?

ЕУ  Не исках да пиша история за произхода на травмата, а по-скоро за това как тя продължава да влияе на хората в следващите поколения. Исках да покажа колко безпомощни може да се чувстват те и как живеят с постоянния страх, че лоши неща може да се случат отново. Как да изградиш живот за себе си, когато всичко изглежда несигурно?

Нито един от героите, които описвам, не е от хората, които биха говорили за себе си, особено без да бъдат попитани. Точно обратното –  мълчанието като стратегия за оцеляване е важен мотив в книгата. Тъй като те не разказваха собствените си истории, аз трябваше да ги разкажа вместо тях. Но също така исках да запазят тайните им като личности, докато представят своето поколение. Затова, само заедно, те създават по-голямата картина.

ДК    Работите в престижния Архив на немската литература в Марбах. Как ежедневното ви боравене с исторически ръкописи и институционални архиви оформи личния ви писателски процес и “протоколите на ежедневието”?

ЕУ    Работата в архив вероятно ме е направила много по-внимателна към неща, които лесно се пренебрегват. Оригинален документ, протокол, ръкописна бележка, кратък запис на обикновен ден – нито едно от тези неща не изглежда особено важно в момента. И все пак, десетилетия или векове по-късно, те могат да се превърнат в липсващо парче от пъзела, нещо, което позволява да се разбере как хората са живели, за какво са се грижили или просто как са се държали.

Разбира се, архивът не може да запази всичко. Това прави решението какво да запазиш и какво да отхвърлиш странен вид отговорност. Колегите ми трябва да мислят отвъд собственото си време – не само в години, но и в десетилетия, а понякога и много по-далеч. Не знаем какво ще искат бъдещите поколения да знаят за нас. Затова можем само да бъдем внимателни и да се опитаме да запазим онова, което иначе би могло да изчезне.

Вярвам, че писането работи по подобен начин. Постоянно се движим през времето; живеем, умираме и повечето от това, което ни се случва, изчезва без следа. Писането е опит да оставим нещо зад себе си – не непременно отговор или нещо важно, а запис, който казва: Това се случи, бях тук, забелязах. Преди се питах: Защо да съхранявам, документирам, записвам неща, когато накрая всичко така или иначе избледнява? Това няма да спре времето да минава. И нямам отговор на това. Знам само, че не искам да мълча за него.

ДК    Заглавието „Риби в мътни води“ носи усещане за смущение, хаос и опит за оцеляване в непрогледна среда. Номинацията за наградата в Лайпциг през 2026 г. доказа, че темата резонира силно днес. Какво е Вашето послание към съвременния читател, който отново живее в свят на геополитическа несигурност?

ЕУ  Писах в сегашно време, защото беше важно за мен да не пиша за отдавна отминало време – за нещо, което се е случило преди години и вече е преминало през много пластове разказване. Исках да направя преживяването възможно най-осезаемо, за да може читателят наистина да се потопи в това време и да види обстоятелствата отвътре. Може би това е и покана да не гледаме винаги на миграцията само от нашата настояща перспектива. Когато знаем, че някой е избягал, лесно е да се обърнем назад и да попитаме защо е напуснал или просто не е останал. Но за някой, който никога не е трябвало да бяга или напуска страната си, може да е трудно да си представи обстоятелствата, които правят оставането невъзможно. Може би исторически  може да създаде малко дистанция от нашите собствени предположения и в същото време да ни доближи много до преживяването, наречено изселване.

ДК   Как книгата балансира европейския контекст (загатнат от тракенерските коне) и азиатско-степния мотив (казахските овощни градини)? Какъв вътрешен конфликт в героите разкрива тази географска и културна стратификация?

ЕУ  Географският контраст може да представлява повече от просто противопоставяне между Европа и Азия. Той може да се разбере и като контраст между различни форми на автономия. В менонитските майчински колонии и поне първоначално в коневъдните общности на Северен Кавказ беше възможна висока степен на самодостатъчност в рамките на съществуващата правна рамка. В Казахстан обаче поддържането на такава автономия изглежда изисква характерите да се огъват или заобикалят закона. Това разкрива вътрешен конфликт между менонитския идеал за праведност и тяхното също толкова силно желание за самоуправление и независимост. Така географското и културното разделение отразява по-дълбоко напрежението между общинската автономия и нарастващия държавен контрол.

ДК  Оцеляване като изкуство: Ако “рибите в мътни води” представляват хора, които експлоатират хаоса, къде стоят конете на Тракенер и ябълковите градини — жертви ли са на тази среда или представляват алтернативни начини на съществуване извън нея?

ЕУ  Не, рибите или хората не експлоатират хаоса. По-скоро са принудени да навигират в хаоса, в който са ги хвърлили другите. Мътността затруднява оцеляването, но също така им дава възможност да се скрият в него. В религиозни групи като менонитските общности семейните връзки и социалните очаквания силно оформят начина, по който човек мисли и действа. Те влияят не само на личната вяра, но и на моралните възгледи, житейските избори и ежедневното поведение. Когато принадлежността към групата е високо ценена, индивидуалната свобода може да изостава от очакванията за сплотеност и конформизъм. Но ако тази структура се срине, разривът може да бъде и освобождаващ за индивида: може да създаде пространство за преосмисляне на собствените му убеждения, ценности и идентичност. Но това е тема за друг път.

Click edit button to change this text.