„Кога обичам да хапвам култура?”, „Какво е култура”, „Пука ли ми за нея” и т.н. бяха поредицата от въпроси, които посрещаха влизащите в Дом Канети, отзовали се на поканата за съпреживяване на инсталацията „Апатия на възприятията” на талантливия русенски фотограф и артист Явор Седянков. Влизайки в „черната кутия” на българската култура (авторът беше оградил пространство  в Дома под формата на куб, облечен в черен плат и оставил тесен процеп, през който участниците влизат вътре)  ни посрещна сумрачна какафония от гласове и жужащи компютърни екрани с архаични столове пред тях, както и огледало с кресло отпред – безсловесна покана за шизофренен диалог със себе си и това, което се случва с културата ни. На екраните едновременно вървяха нецензурираните и нережисираните истории на русенци, които даваха своите интерпретации по темата в ролята им на филмови режисьори и оператори – безспирни моно- и диалози за културата, изкуството, взаимоотношенията…Благодарим  на Явор, че ни припомни, вкарвайки ни в оргия от възприятия, че „аз”-културата, бълваща отвсякъде своята монологичност и себецентрираност, не прави нищо друго освен да остави първо в устата ни, а после и в стомаха ни изгарящия и тръпчив вкус на стомашни сокове. Фасади от претенции, фасади от меродавни мнения, фасади от визии, концепции, проекти, стратегии, думи, думи, думи, без смисъл, без сърце, защото се говорят пред огледалото на собственото ни, облято в пот и гарнирано с лютеница самочувствие. Забравили сме, че културата е грижа преди всичко за другия, отдаденост към другия, ако щем и саможертва за другия, за да може той да бъде в центъра, за да споделиш с него, да опита от ястието, което си му приготвил с любов, а не насилвайки го в собствените ти страхове, страсти и илюзии…